— И на мен. Ще се опитам на закуска да разпаля огъня.
Нито единият, нито другият мислеха така, но това му даваше възможност да поддържа разговора и нещо, за което и двамата да кимат утвърдително. Сега вече, след като бяха овладели кризата, идваше ред на проблема с преразпределението на жизненото пространство във фургона.
— Няма да е лошо да си облека нещо отгоре.
— О — изрече тя с ръка на устата.
Не можеше да си обясни защо така силно думкаше сърцето й, защо дъхът й беше толкова ускорен. Но при всеки поглед към скритото в одеяло тяло нещо сякаш я стискаше за гърлото.
— Разбира се.
Тя се обърна с гръб към него и се престори, че оправя постелята върху сламеника.
След малко той произнесе:
— Всичко е наред.
Седеше на пода облечен в бричове и надяваше чорапи. Не беше си облякъл още риза. Ръцете му и гърдите му настръхнаха под погледа й.
— Мистър Коулман — изрече тя, — трябва да легнете под завивките, иначе ще хванете пневмония.
— Не. Предпочитам да се сгуша ей тук.
— Не. Аз вече затоплих мястото. — Точно от което панически се боеше. — Пък и в края на краищата, това си е вашето легло.
Е, момичето поне не беше от тия, дето забравяха бързо.
— Не, ти си продължаваш…
— Моля ви, не бъдете толкова упорит…
— Не съм упорит.
— Упорит сте. Ако не заемах леглото ви, едва ли щяхте да мръзнете отвън. Не ме карайте да се чувствам още по-виновна. — Тя видя заплашителното присвиване на устните му и побърза. — Ако се разболеете, това ще ви забави много, докато стигнете Тексас.
— Няма да се разболея.
— Или пък можете да умрете. Тогава какво ще стане с Лий?
— Няма да умра.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Добре, за Бога! — избухна Рос.
Той се приведе и се насочи към сламеника, като рухна върху него с цялата умора, която не искаше да признае дори пред себе си, и се зави с топлите одеяла.
— Така. Сега доволна ли си?
— Да — усмихна се кротко Лидия.
Тя забърса пода на фургона с мокри кърпи, сетне ги хвърли отвън при другите дрехи. Един господ знаеше колко са мокри, не можеше да ги остави във фургона. Угаси фенера и запълзя към срещуположния ъгъл, обви се в одеяло и се облегна на страничната стена на фургона.
По дяволите! Рос знаеше много добре какво трябва да направи, но как би го направил? Как би могъл да покани момичето, спало с кой знае колко мъже, представляващо всичко онова, което той ненавиждаше и от което се бе опитвал да бяга цял живот, да легне под едно одеяло с него? Как можеше да я покани да легне до него, на мястото, където бе лягала Виктория, жената, която си оставаше дама дори и нощем при мъжа си, облечена в изящната си сатенена нощница?
Разбира се, това беше немислимо. Той не я желаеше. Малко остана да се разсмее. Как да не я желае? Та той направо умираше за нея. Това беше физическо привличане. Но той беше човек, не животно. Любовта на Виктория го беше облагородила, беше го освободила от всичко онова грозно, което гниеше в душата му. Той не можеше да владее тялото си, но можеше да мисли.
— Мис… а, Лидия — проговори той в мрака.
— Да?
Гласът й лъхаше страх. Какво се канеше да прави? Нощите бяха времето, когато мъжете причиняват най-много страдания на жените. Тя си спомни плача на майка си, когато лежеше в леглото им с Отис Ръсел. Спомни си гаврите, на които бе подложена от Кланси върху собственото си легло.
— Не можеш да седиш там цяла нощ. Ела да легнеш от другата страна на сламеника.
— Благодаря, тук съм добре.
— Не говори глупости. — Той се подпря на лакти и се обърна към тъмния силует, сгушен в мрака. — До разсъмване има още много време, а е студено и влажно. Ако останеш така цяла нощ, на сутринта ще си болна.
— Аз съм много здрава. Нищо ми няма.
Последното, което обтегнатите му нерви бяха в състояние да понесат, бяха вироглавието на момичето и поредния спор с него. Напоследък нямаше нерви дори и за най-малкото противоречие.
— По дяволите, казах ти да дойдеш тук.
Той протегна ръка, сключи пръсти около лакътя й и я издърпа към себе си.
От очите на Лидия рукнаха сълзи. Не беше предполагала, че мистър Коулман ще й причини онези неща, които й беше направил Кланси, но явно бе сгрешила в преценката си. Той беше мъж. Тя се опита да се бори, докато разбра, че всъщност се бие с призрак. Мистър Коулман я беше увил в одеялата и сетне й бе обърнал гръб. Дори и не я беше докоснал.
Остана будна дълго време, като тялото й бавно се отпускаше от преживяното сътресение. След като дишането на мистър Коулман се успокои и стана равномерно, тя се убеди, че той няма да й причини зло и се сгуши още по-навътре в одеялата.