Тя с мъка отвори очи. Над главата си видя покривало от бял брезент. До сламеника, на който лежеше, светеше изправен върху един сандък фенер със слаб пламък. Тя се протегна, доколкото болката между бедрата й позволяваше, опипвайки меката постеля. Краката й бяха боси, но нагоре беше облечена в бяла нощница. Ръцете й се плъзнаха надолу, озадачени от промяната, станала с нея. След миг проумя, че коремът й отново е плосък.
И изведнъж пресните спомени я връхлетяха в ужасяваща вълна. Страхът, болката, ужасът да видиш новороденото си дете мъртво. Очите й се замъглиха.
— Хайде, хайде, стига си плакала. Не си спирала да плачеш, откакто си заспала.
Ръката, която избърса сълзите, беше едра и червена, загрубяла от денонощен труд, но допирът до лицето й беше приятен. По същия начин звучеше и гласът в ушите й.
— Искаш ли да си хапнеш малко от бульона? Направих го от зайците, които момчетата ми убили тази сутрин, преди да те открият.
Жената й протегна пълна лъжица с бульон и момичето я преглътна с удоволствие. Беше много гладна.
— Къде се намирам? — запита тя между отделните лъжици.
— В нашия фургон. Аз съм Мама Лангстън. Момчетата, дето те откриха, са моите синове. Спомняш ли си нещо? Уплашила си ги до смърт. — Жената се изкикоти. — Люк разправя историята наляво и надясно по целия керван. Споменах ли ти, че пътуваме много хора към Тексас?
Информацията беше прекалено обилна, за да може да я погълне, и тя се залови със супата. Топлият бульон сгряваше приятно стомаха й, като усилваше чувството за сигурност и уют. Седмици наред беше бягала, боейки се от преследвачи, и с изключение на последните няколко дни беше спала на открито и беше залъгвала глада си с дивите плодове на гората.
Костеливото лице, надвесено над нея, беше едновременно упорито и добро. Малцина биха победили в евентуалния си сблъсък с него, но и малцина биха изпитали грубост от него. Рядката й, някога кестенява, а сега добила мишосив цвят коса, беше опъната в мършаво кокче на тила. Беше едра жена с огромна гръд, провиснала чак до широкия й кръст. Носеше чиста, но избеляла памучна рокля. Кожата й беше набраздена от мрежа тънки бръчици, което контрастираше на момичешки розовите й бузи. Сякаш Господ, виждайки творението си, го е счел за твърде грубо и благосклонно е докоснал с четка тези бузи, за да смекчи с розовото острите черти.
— Хапна ли си добре? — Момичето кимна. Жената остави настрана металната купа. — Бих искала да знам името ти — изрече тя с внезапно смекчен глас, сякаш съзнавайки, че въпросът й може да не се посрещне добре.
— Лидия.
Гъстите вежди се извиха в ням въпрос.
— Хубаво е, но нямаш ли и друго име? Къде са близките ти?
Лидия извърна глава. Представи си лицето на майка си, такова, каквото го помнеше най-ранно детство; красива и млада, а не бледото и изнемощяло лице на умиращата в отчаяние жена.
— Само Лидия — повтори тихо. — Сама съм, нямам роднини.
Възрастната жена преглътна отговора. Тя взе ръката й в своята и я леко я разтърси. Изчака светлокафявите очи на младата жена да се обърнат към нея и възрази меко:
— Ти роди дете, Лидия. Къде е твоят съпруг?
— Умря.
— Ах, колко жалко.
— Не. Щастлива съм, че умря.
Жената бе объркана, но достатъчно учтива и разтревожена за състоянието на момичето, за да продължава с въпросите си.
— Какво правеше сама в гората? Закъде се беше запътила?
Лидия безразлично сви рамене.
— Наникъде. Исках да умра.
— Боже господи! Няма да ти дам да умреш. Още си много млада и хубава, за да умреш — мисис Лангстън издърпа грубо одеялото над крехкото тяло, за да прикрие внезапното състрадание, което я беше обзело.
Външният вид на момичето наистина предизвикваше състрадание. Трагедията беше оставила отпечатъка си по цялото й лице, бледо и изнемощяло под слабата светлина на фенера.
— Мъжът ми и аз погребахме момченцето ти в гората.
Лидия притвори очи. Момченце. А тя дори не беше забелязала това.
— Можем да изостанем малко зад кервана, за да се върнем до гробчето му, ако искаш.
Лидия яростно разтърси глава.
— Не! Не искам да го виждам! — изпод ресниците й блеснаха сълзи.
Възрастната жена я погали по ръката.
— Знам какво изпитваш, Лидия. Родих седем деца, но две от тях погребах. Това е най-жестоката участ, която може да споходи една жена.
«Не, не е», помисли си Лидия. «Има и много по-жестоки неща.»