Зик и Грейсън си тръгнаха. Лий не бе спрял да плаче през цялото време. Лидия рухна върху едно от столчетата с гръб към Рос. Мама Лангстън се зае с бебето.
Рос беше бесен, когато й заговори.
— Казах ти, че не искам да спя на това дяволско легло, но не, ти трябваше да ме накараш да легна в него. Е, сега видя какво стана.
Лидия го погледна през рамо.
— Аз? — Говореха ниско, което правеше още по-отчетлив гнева им с пламнали очи и стържещи интонации. — Да, исках да легнеш в леглото си. Беше премръзнал и мокър. Но кой ме довлече от другия край на фургона да спя до него? Ще ми кажеш ли? Кой без малко не ми изби зъбите, докато ме настани до себе си?
Тя се извърна към бебето и му загука кротко.
Рос удари отворената си длан с юмрука на другата.
— От първия миг, в който те видях, увисна като воденичен камък на шията ми.
— За мен беше цяло удоволствие да се намирам в компанията ти, с всичката ти сприхавост, злобни погледи и обидни думи, мистър Коулман.
— Трябваше да ме събудиш сутринта, когато си почнала да кърмиш Лий. Щях да стана още тогава и нищо нямаше да се случи.
Тя го изгледа повторно, с отвращение.
— Ти се събуди пръв! Не е моя вината, че се загърна с одеялото и отново заспа.
— Не съм се загърнал — процеди той между зъби.
— Не си! Та ти ми изкара ангелите, когато се събуди. Скочи като някоя ранена пантера, когато чу гласа на мистър Грейсън. Ти лежеше толкова близо до мен и Лий, че направо бяхме в прегръдката ти. Щеше да изскубеш косата ми!
— Ако питаш мен, действително заслужаваш да ти я пооскубя. Ако не беше толкова разрошена и…
Бурният смях на Мама Лангстън прекъсна тирадата му. Двамата с Лидия се втренчиха изумени в нея, докато тя изтриваше просълзеното си от смях лице.
— Вие двамата вече се карате направо като мъж и жена!
Рос бясно започна да закопчава ризата си. Той я бе облякъл по време на една от гневните тиради на мисис Уоткинс, но не бе имал възможност да я закопчее.
— Аз те обичам, Мама Лангстън, теб и цялото ти семейство. Вие винаги сте били добри към мен и Виктория, преди тя да почине, но този път ще те помоля повече да не ми се бъркаш в работите ми.
— Добре — изненада го тя с неочакваното си съгласие. — Но първо искам и аз да си кажа думата и никой няма да напусне фургона, преди да съм свършила.
Тя стъпи здраво върху двата си крака обути в ботуши и Рос си помисли, че дори динамит не би успял да я помръдне от мястото й. Не можеше да стигне много надалеч поради проливния дъжд и разкаляната земя, така че нямаше смисъл да потегля толкова рано. Друсна се на другия стол и притисна главата си в ръце.
Лидия му хвърли къс поглед и се удиви от позата му. Точно такъв го беше видяла и първия път, понесъл всички земни несгоди върху плещите си.
— Рос, моля те, изслушай ме — обърна се към него Мама Лангстън, — ще позволиш ли на тази мръсна стара вещица Лиона Уоткинс да те изрита от кервана?
— Не — отвърна сбито Рос. — Тя няма нищо общо с моето решение. Трябваше да си отида още когато почина Виктория. Мога спокойно да стигна до Тексас и сам и вероятно доста по-бързо.
— С Лий?
— Все ще се оправя някак си.
— И вероятно ще умориш бебето, докато се справиш. Освен ако не планираш да вземеш и Лидия с теб. Но в този случай спокойно можеш да си останеш в кервана при нас, където е по-безопасно.
— Ако остана при вас в кервана, това означава да се оженя за нея. Не мога да го направя.
— Защо?
— Защо? — Той се изправи на крака и закрачи напред-назад, макар че му се налагаше да ходи приведен. — Защото е измет, ето защо.
— Вече ми се повръща от глупостите ти, Рос Коулман — извика Лидия, като рязко се извърна от сандъчето, където току-що беше положила нахранения и заспал Лий. Тя изгледа Рос с юмруци, опрени на хълбоците си. — Ти не знаеш нищичко за мен.
— Така е. Не знам дори как е цялото ти име.
— Не ти е необходимо да го знаеш. Но аз не съм измет — изрече тя с яростта на лъвица. — Ти също не си ми разказал нищичко за себе си.
— Това няма нищо общо с теб.
— Няма ли? Как да сме сигурни, че ти нямаш някакво срамно минало, което се опитваш да скриеш от нас? Може би мястото ти изобщо не е тук сред тези почтени хора, каквато и да е била съпругата ти.
Загорялата кожа на Рос побледня може би за пръв път в живота му.
Очите му отскачаха последователно от Лидия върху възрастната жена и обратно, сякаш двете жени бяха врагове, готови всеки миг да го атакуват. Тялото му се напрегна като пружина. Предпочете обаче да не се издава.