Лицето му беше приятно за гледане. При всяка негова усмивка тя усещаше как някаква топла вълна облива тялото й. Бе лежал цяла нощ до нея, но тя не се страхуваше. Тялото му не бе я отвратило. Даже наопаки, беше й се сторило рядко красиво, внушаващо закрила и спокойствие. Във физическо отношение не би имала нищо против него.
Ако станеше мисис Коулман щеше да разполага с неща, за които до този момент дори не беше смеела да мисли. Щеше да има име, положение в обществото, място, което щеше да бъде само нейно. Фамилията му носеше със себе си и определено уважение, което нямаше откъде другаде да получи, особено ако беше сама жена без семейство или положение.
Тя искаше да има дом. Със завеси на прозорците. Няколко стаи, светли и просторни. Дом. Как можеше иначе жена като нея, без мъж, без пари, без каквито и да било средства, дори и да мечтае за това?
Но тя нямаше да се унижава. Щом той толкова упорито държеше на своето, нека бъде така. За нищо на света нямаше намерение да се хвърля на врата му.
Рос държеше кофата с овес под муцуната на кобилата, като му се искаше да не е толкова бавна и придирчива в храненето си.
Какъв хаос! Но така му бе вървяло през целия живот. Единственото хубаво нещо, което му се беше случило, беше Виктория. Боговете сигурно бяха заспали в деня, в който се бе запознал с нея. И след като се бяха разбудили и го бяха видели колко е щастлив, бяха убили нея.
— Гадове! — изрече той на висок глас.
Какво щеше да прави с момичето? Или, по-точно, какво щеше да прави без нея? Всичко, изречено от Мама Лангстън, беше истина. Не изпитваше страх да започне всичко отново — сам, без фургона и всичко останало. Беше тръгнал из страната на конско седло още на петнайсет години. Или на четиринайсет? Не можеше да си спомни. Но какво щеше да прави с Лий? Нуждаеше се от Лидия, за да се грижи за него.
Присмя се на себе си, че беше я споменал с името й и издърпа кофата с овеса от муцуната на кобилата. Явно не беше много гладна. Потупа я по шията и се придвижи от другата страна на временния корал до жребеца.
Извади гребен и започна да разресва гъстата, дебела грива на Лъки. Беше го спечелил на покер и затова го бе кръстил с това име. Ванс Джентри знаеше, че конят бе купен след продължителни икономии от страна на зет му и го беше поздравил с покупката. От малко лъжа глава не боли.
Вестта за смъртта на дъщеря му щеше да го съсипе. Рос му беше изпратил писмо от едно село, през което минаваха. Чудеше се как ли щеше да реагира на новината, че е станал дядо. Джентри не подозираше, че дъщеря му е бременна. Рос много се съмняваше, че старецът ще се зарадва, след като той не криеше от никого, че дъщеря му се е омъжила за пройдоха. Рос повече нямаше да стъпи в Тенеси. Със смъртта на Виктория бяха прекъснати всичките му връзки с този щат. А най-вероятно никога повече нямаше да се види и с Ванс Джентри.
Ако оставеше настрани всички емоции и погледнеше чисто практически на въпроса, от един евентуален брак с Лидия щеше да има само полза. Нуждаеше се от жена да му готви и чисти. А и едва ли беше толкова лесно да намери жена в Тексас, готова да се засели с него на земята му, където нямаше още дори и колиба. Беше немислимо да остави Лий на непознати хора в града. Но дори и да намереше свестни хора, нямаше да издържи без сина си и един ден. Не, той решително се нуждаеше от жена. Лидия като че беше подходяща за тази работа.
Без нея определено щеше да се чувства по-зле. Беше красива, кожата й караше всеки мъж да я заглежда, а и не само кожата. Езикът й режеше като бръснач, а темпераментът й не отстъпваше на неговия. Но най-важното беше, че обичаше Лий. Това беше най-важният довод в полза на брака му с нея. Не, тя не се държеше като човек, нает за някаква работа. Тя обичаше сина му като свой.
Откъм чувствата… но тук място за чувства нямаше. Тук играеха чистата пресметливост и практичност.
Ненавиждаше себе си за случилото се тази сутрин. Разбира се, това не означаваше нищо. В такава ледена сутрин… Беше каталясал и едва ли някой имаше право да му отправя обвинения, че бил заспал в прегръдките на Лидия… в нейните прегръдки… Той беше обичал Виктория като никоя друга жена преди това и едва ли такова нещо щеше да се повтори.
А любовникът, или по-точно любовниците на Лидия? Макар и да бе следил внимателно за реакцията й предната вечер, когато я придърпа към себе си, изражението й изобщо не се бе променило. Една страстна жена едва ли щеше да остане безучастна в прегръдките му… В очите й бе прочел единствено страх. Паническият страх, който влудява дивото животно, попаднало внезапно под ярка светлина. Рос искаше момичето да се окаже развратено до мозъка на костите си, но нещо не можеше да я види в такава роля. Сега вече му се струваше, че едва ли е имала безброй любовници. По-скоро само един. И то някакво животно, което я беше наранило за цял живот.