Той изпсува. Дали пък не го правеше на глупак? Не беше ли възможно целият този страх да се окаже част от играта й да го изкуши? Ами ако се окажеше от най-здравите курви, за които не представлява нищо да омотаят на малкото си пръстче и най-опитен мъж? Дали не му се смееше до скъсване зад гърба, като виждаше безумната му страст по нея? Не играеше ли някаква много мръсна игра, която целеше да си изгуби разума и да се нахвърли върху нея? Е, нямаше да стане, ако беше такава играта.
Никога нямаше да се поддаде на физическите желания, които го разкъсваха отвътре. Никога. Ако се наложеше, можеше да си купи любов за един час, но нямаше да падне толкова низко, че да прибегне помощта на услужливото момиче.
Можеше да се ожени за нея и пак да се опази. Знаеше, че е способен на това. Просто нямаше да я допуска прекалено близо до себе си, това беше всичко.
Лидия беше сама, когато Рос се прибра във фургона. Опитваше се да прибере косата си. Пръстите й играеха чевръсто на тила. Посрещна го с уста пълна с фиби, когато се обърна към входа при шума на стъпките му. Той мигновено изпита разкаяние при спомена за подмятането си относно косата й. Но за кое съжаляваше той — защото се бе проявил недостойно, или защото тя беше възприела твърде присърце забележката му и се стараеше да улови тоя непослушен храст от къдри? Не беше много безопасно да си отговаря на този въпрос.
Тя набързо забоде останалите фиби в кълбото събрани коси и прекара длани по полата си.
— Мислих за всичко това — започна той. Очите му отскачаха от един предмет към друг; беше готов да гледа къде ли не, само и само погледът му да не спира върху нея. — Може би не е зле да го обсъдим.
— Може би.
По дяволите! Пак започваше да му отговаря едносрично, сякаш трябваше да й теглиш с ченгел думите от устата.
— Е, и?
— И аз поразмишлявах.
Господи!
— И?
Тя пое дълбоко дъх.
— Аз не знам как иначе ще се грижиш за Лий.
— Точно за това си мислех и аз. — Рос усети как напрегнатите му мускули се поотпускат. — Но искам да си наясно още от самото начало, че ако някой от двама ни поиска да разтрогне уговорката, може да го направи.
Това не й хареса. Една от важните причини да се съгласи, беше стремежът й за сигурност и трайност. Но ако той действително толкова много държеше на това, щеше да й се наложи да приеме условието му. Щеше да внимава много, за да не го накара по някое време да си събере багажа.
— Добре. Но аз също ще поставя едно условие.
Тая тук действително имаше железни нерви. Той буквално се предлагаше на тепсия, а тая кучка иска да му диктува условия.
— Да го чуем.
Главата му се наклони по онзи начин, който докарваше Лидия до бяс.
— Никога не се опитвай да ме удряш, или да ми причиняваш болка по какъвто и да било повод.
— За какъв ме вземаш? — изкрещя накрая той, загубил всякакво търпение. — За животно? Никога не бих ударил жена.
— Тогава всичко е наред, нали така? — върна му го тя.
Той изпсува, нахлупи шапка като ожули кокалчетата на пръстите си в бързината. Не спря да псува, докато не прекрачи стъпалата на изхода.
— Ще отида да кажа на Мама Лангстън и Грейсън.
Нещата тръгваха по един твърде неприятен начин.
Брачната церемония беше насрочена за три часа следобед същия ден сред природата, ако времето позволеше; а ако не позволеше, щеше да се състои във фургона на Коулман. Мама Лангстън се погрижи да бъдат поканени всички на празненството. Тя счете това за щастливо знамение, което трябваше да се отпразнува, отбелязвайки факта, че Господ милостиво дарява с жена мистър Коулман и Лий, след като им беше отнел Виктория. Кой твърдеше, че времето на чудесата е отминало? Мама Лангстън действително успя да разплаче няколко по-романтично настроени натури.
Грейсън доброволно пое задължението да отиде в града, за да уреди брачното свидетелство и да доведе свещеник баптист. Мама Лангстън се появи във фургона един час преди насрочения час, мъкнейки няколко обемисти пакета, които връчи на Лидия.
— Това е за теб — заяви гордо тя.