Мама Лангстън също изпита разочарование. Беше се надявала целувката да продължи малко повече, с малко повече чувство.
Буба Лангстън загуби контрол върху адамовата си ябълка, която се раздвижи спазматично, докато в същото време панталоните му отпред се издуха. Прехвърли през ума си набързо молитва, която никой около него не успя да чуе.
Люк Лангстън едва се сдържа да не се изхили шумно, спомняйки си заплахата на Мама Лангстън, че ще бъде нашибан с камшик, ако не се държи възпитано.
Сълзи на умиление потекоха по страните на Анабет.
Лидия се зачуди как така мустаците на мистър Коулман бяха успели да погъделичкат не само устните й, но цялото й тяло чак до петите. Онова място между бедрата й бе претърпяло странна промяна; беше се затоплило, и някаква странна влага бе потекла между бедрата й. И всичко това бе причинено от едно леко докосване до устните! Тя изпита неясно разочарование от краткостта на целувката.
Рос се кълнеше наум, че няма да допусне повече да бъде поставян на изпитание. Беше успял да убеди себе си, че това е само една дежурна усмивка за официалната церемония и присъстващите. Е, сега всичко му беше ясно. Между нея и него беше невъзможно да съществува дежурна целувка.
— Колко лошо, че дъждът заваля толкова бързо!
— Защо?
Лидия въздъхна. Беше се надявала, че сега, след като вече бяха законни мъж и жена, разговорите им няма да бъдат толкова напрегнати, колкото преди. Но още с връщането във фургона им… да, техния… фургон, мистър Коулман едва сдържаше гнева си. Дали вече не съжаляваше, че се е оженил за нея? Е, не беше видяла някой да държи пушка зад гърба му.
— Имах впечатлението, че някои хора искаха да ни погостуват, това е всичко.
Той се изсмя презрително.
— Те са любопитни свраки. Дойдоха на сватбата поради същата причина, поради която ходят на цирк.
Тя само бе искала да се увери, че всички ония, които я бяха заобикаляли след церемонията, се радваха искрено на превръщането й в мисис Коулман, че те вече я възприемат като една от тях.
Погледна букета, който беше потопила в една стъклена кана. Докосна крехките цветчета. Подари й ги мистър Хил след церемонията, като й целуна ръката.
— Моите поздравления, мисис Коулман. Желая ви много години щастие.
— Благодаря ви, мистър Хил. Цветята наистина са прекрасни.
А сега мистър Коулман имаше вида на човек, решен на всичко, за да провали най-щастливия ден в живота й.
— Не мисля, че те дойдоха само да зяпат.
Той повдигна рамене.
— Мисли си както искаш.
Тя провери за последен път Лий и легна върху сламеника. Рос си беше приготвил постеля в дъното на другия край, колкото може по-надалеч от нея. Аз не съм пепелянка, беше решила да му каже тя, но размисли и се отказа. Нямаше смисъл да разпалва гнева му. Пък и все още не я беше отминала възбудата от толкова много промени в живота й и то за един ден, за да воюва с него.
— Благодаря ти за новите дрехи.
— Няма защо — отвърна той грубо. — Не можех да те оставя да обикаляш с ония примамки за мъжете.
Той угаси фенера и тя го чу да се съблича, а после да се промъква между завивките си.
Дъждът шумеше в хармония с душевното й състояние. Сутринта така хубаво ги беше върнал обратно към съня, а сега звучеше тъжно. Лидия се почувства по-самотна отвсякога, като съзнаваше, че ако беше решил да легне до нея, тя за нищо на света не би се опитала да го разубеждава. Завъртя се и се опита да открие в мрака очертанието на тялото му под завивките в другия край на фургона.
— Лека нощ… Рос.
Защо избра този момент да изговори името ми на глас за пръв път? И защо се лее като музика от устните й? — запита се Рос. И сред бучащата кръв в ушите му породена от напрежението му да се пребори с надигналата се мъжественост, той едва чу как се откъсва от устните му:
— Лека нощ, Лидия.
Глава осма
Мъжът издърпа един стол до празната маса в задимения салон и разсеяно разстла набръчканите, пожълтели листове върху нащърбената повърхност. Компаньонът му зае срещуположния стол, като преди това бдително огледа компанията край бара с професионален навик.
— Уиски?
— Да, моля — отвърна първият мъж разсеяно, като продължи да разстила обявите.
Беше все така вглъбен в себе си и не обръщаше внимание на Хауърд Мейджърс, който помаха на бармана за бутилка с две чаши. Едва когато Мейджърс му наля една пълна чаша и я плъзна по масата, вдигна глава. Лицето му беше посивяло, като на човек току-що пробудил се от тежък кошмар. Той стисна чашата и обърна изгарящото й съдържание в гърлото си. Учудващо за един джентълмен, той се пресегна трескаво към бутилката и си наля отново. Когато парливата течност прогори гърлото му чак до стомаха, той повдигна налетите си с ненавист очи към събеседника си.