— Разшавах се из околността. Онзи старец, дето живеел на хълмовете, — Мейджърс направи справка с бележника си, — Джон Сакс. Нашите хора го открили мъртъв от седмици, когато най-сетне успели да се доберат до колибата му. Нямало никаква следа от борба. Очевидно е умрял от старост. И сега вече нямаме никаква представа накъде може да е поел Кларк. Знам само, че миналия месец са организирали керван в Мак Мин.
Джентри изсумтя.
— Ти не го познаваш така, както аз го познавам, Мейджърс. Рос… Сони е неуморен, никога не се заседява дълго на едно място. Той е най-добрият ездач, когото някога съм виждал.
— Всички полицаи, които го познават, са на твоето мнение — изрече сухо Мейджърс.
— Едва ли би се хванал за нещо толкова мудно, като керван с фургони.
— Но това би му служило като идеална защита. Кой би се усъмнил в един почтен гражданин, който пътува със съпругата си в керван?
Джентри отново заклати енергично с глава.
— Познавам тоя мъж по-добре от теб. Ако джобът му е пълен със злато, а можеш да ми повярваш, че ония украшения струват цяло състояние, той едва ли би се отправил към границата с тях. Ню Орлеанс, Ню Йорк, може би Сейнт Луис, там спокойно може да ги превърне в пари.
— Може и да си прав, но за съжаление не разполагаме с никаква следа.
— Нали затова ти плащам, мистър Мейджърс — изрече с кисела усмивка Джентри. — Тръгвам към Ню Орлеанс. Познавам града.
— Добре. Аз пък ще потегля към Сейнт Луис. Ще поддържаме връзка с каблограми, изпращани в офиса ми в Ноксвил. Ще отпечатам нови плакати с променената му физиономия.
— Не — отсече рязко Джентри, с което накара мъжа на съседната маса да се втренчи в него със замъглените си очи. — Не искам никой да знае, че дъщеря ми е омъжена за един безславен престъпник и че ни е измамил и двамата, като ни е задигнал фамилните украшения.
— Но така само ще затрудним работата, защото тогава няма да получим никаква помощ от местните шерифи.
— Което пък може да спаси живота на Виктория. Никога не съм го виждал да вдига ръка върху нея, иначе нямаше да е жив сега. Но и никога не съм го виждал отчаян. Не искам да бъде нащрек. Искам да го заварим неподготвен.
— Може и да си прав. Досега никой свидетел не е успял да опише бързината му при стрелба. Губят дар слово. Залавянето на Сони Кларк ще бъде последната ми служебна задача, преди да изляза в пенсия. Не искам нечия смърт да тежи на съвестта ми.
— Освен неговата.
От ледения тон на Джентри плъзнаха ледени тръпки по препатилия гръб на Мейджърс, и той почти се накани да му напомни, че прилагането на закона не е негова работа, но размисли. Кларк му беше нужен жив и може би когато го откриеха със съпругата му Виктория, старият Джентри щеше да се поуспокои.
— Хайде да тръгваме — каза той, като хвърли няколко монети върху дървената маса.
Мъжете нахлупиха шапките си и излязоха от салона, който вече се пълнеше от вечерните посетители. Барманът неуморно лъскаше чаши зад бара. Младеж вяло размахваше метла по пода, без да откъсва очи от парада на краката в Ноксвил.
Мъжът с ранената глава се изправи, като изчака няколко секунди докато запази равновесие. Съвсем целенасочено залитна към съседната маса, която двамата мъже току-що бяха освободили. Просна се върху нея и ръката му за миг покри монетите оставени, от тях. Сумата се оказа много по-голяма, отколкото му беше нужно да плати за собственото си пиене. Кървясалите му очи се опитаха да се фокусират върху избелелите плакати, които продължаваха да покриват масата. Беше неграмотен, но знаеше добре за какво служат тия хартии. Пък и беше чул за откраднатите скъпоценности. Никога не пропускаше шанса да си грабне нещо; събра набръчканите листове и ги натъпка под окървавената си риза, след което се заклати към изхода. Никой не го беше забелязал да прибира парите; никой не му обръщаше внимание. Дотук добре.
— Хей, мистър!
Проклятие!
— Даа?
Той се обърна преднамерено бавно към бармана.
— Няма да е зле, ако се погрижиш за главата си.
Мъжът се отпусна и вяла усмивка се появи върху неравните му, пожълтели зъби.
— Разбира се.
— Как стана?
Мъжът отново се ухили с мръсната и гадна усмивка на лешояд.
— Поскарахме се малко с булката и ме халоса с един камък.
Барманът се изсмя добродушно.
— Аз на твое място нямаше да я оставя да се измъкне току-така.
Усмивката се превърна в зловеща гримаса.
— Нямам и намерение да й прощавам. — Дори и да беше последното нещо в живота му, пак щеше да я намери, за да си плати.