— Сега си поспи още. Страх ме е, че ще те втресе, дето си лежала в дъжда. Ще поседя при теб.
Лидия вдигна поглед към състрадателното й лице. Още не можеше да се усмихва, но чертите й се смекчиха от признателност.
— Благодаря.
— Ще имаш достатъчно време да ми се отблагодариш, когато се оправиш.
— Не мога да остана с вас. Трябва да… тръгвам.
— Имаш още доста време, докато стъпиш на краката си. Можеш да останеш с нас дотогава, докато желаеш. А ако искаш, можеш да продължиш с нас до Тексас.
Лидия се опита да възрази, защото не беше достойна да живее с почтени хора като тях. Ако само разберяха какво представляваше тя… Очите й натежаха за сън.
Ръцете му отново хищно я обхождаха от горе до долу. Тя отвори уста да извика и потната му, грапава длан я захлупи. Другата му ръка сграбчи яката на ризата й и я разпра. Мръсните му ръце сграбчиха гърдите й, извличайки удоволствие от причинената й болка. Тя заби зъби в дланта му, за да бъде наказана мигновено с плесник, от който ушите й звъннаха.
— Не се съпротивлявай, или ще разкажа на превзетата ти мамичка за нас. Не искаш тя да знае какво правим двамата с теб, нали? Сигурен съм, че това ще я съкруши и ще умре още на минутата, като разбере, че те шибам, не е ли така?
Не, Лидия не искаше майка й да узнае. Но как можеше да му позволи да повтори гаврата си с нея? Бедрата му яростно дълбаеха нейните в опита си да ги разтворят. Пръстите му болезнено се ровеха в плътта й, забивайки се докъдето можеха да стигнат. И онова отвратително нещо отново проникваше вътре в нея. Той се изсмя при опита й да издере лицето му с нокти и се опита да я целуне.
Тя се съпротивляваше безсилно.
— Не, не — изхълца тя. — Не, не, не…
— Какво има, Лидия? Събуди се, момичето ми. Сънуваш лош сън.
Успокояващият глас я намери в кладенеца на ада, където я беше завлякъл кошмарът, и я измъкна оттам. Тя отново се озова сред уютния покой на фургона на Лангстън.
Не я болеше от насилието, упражнено върху нея от Кланси, а от родилните болки. Господи, как можеше да продължи да живее със спомена за насилието? Беше родила дете от мръсното му семе и не заслужаваше повече да ходи по белия свят.
Мама Лангстън обаче не мислеше като нея. Момичето се вкопчи в ръкавите на износената й рокля, търсейки защита от кошмара, и възрастната жена пошепна успокоително:
— Беше само сън. Имаш треска и затова сънуваш кошмари, но никой няма да посмее да те обиди докато си при мен.
Ужасът полека отстъпи. Кланси беше мъртъв. Пред очите й застана неподвижното тяло, видя кръвта, която бликаше на тласъци и заливаше обезобразеното му лице. Никога повече нямаше да я докосне.
Тя с благодарност отпусна глава в скута на Мама Лангстън. Вече беше почти заспала, когато възрастната жена я положи върху неравната възглавница. През последните няколко седмици на бягството за легло й бяха служили борови иглици или сено. А понякога не беше имала дори и този късмет, и бе успявала само да подслони глава о някой дънер.
Сладката забрава я понесе на вълните си, а Мама Лангстън продължаваше да държи ръката й.
На другата сутрин я събуди люшкането на фургона. Глинените съдини подрънкваха ритмично при всяко завъртане на колелата. Кожените сбруи скърцаха, а металните закопчалки им пригласяха напевно. Мама Лангстън даваше инструкции на всеки кон поотделно, като придружаваше всяко напътствие с рязък удар на камшика. В същото време поддържаше жив диалог в почти същата тоналност с едно от своите отрочета. От устата й неспирно се сипеха съвети и нравоучения.
Лидия се размърда неудобно върху постелята си и завъртя полека глава. Момиченце със сламеноруса коса и широко отворени любопитни сини очи седеше до нея и не отделяше поглед от лицето й.
— Мамо, тя се събуди — извика то.
Лидия подскочи при внезапния вик.
— Прави както ти казах — извика в отговор Мама Лангстън. — Не можем да спрем сега.
Момичето се обърна отново към Лидия.
— Аз съм Анабет.
— А аз съм Лидия — изрече тя дрезгаво.
Гърлото я дереше като посипано с пясък.
— Знам. Мама ни каза на закуска и ни каза още, повече да не те наричаме «момичето», защото ще ни скъса ушите. Гладна ли си?
Лидия помисли.
— Не. Жадна съм.
— Мама каза, че ще бъдеш жадна заради треската. Имам манерка с вода и друга с чай.
— Първо водата.
Лидия я пресуши, удивена колко много усилия й струваше това. После отново отпусна уморено върху постелята.
— Може би ще пийна чай малко по-късно.
Лангстънови бяха предвидили всичко, което ситуацията изискваше. Тя се смути силно, когато Анабет пъхна един леген под нея, за да може да се облекчи, но момичето се държеше съвсем естествено и изобщо не се намръщи, когато след това го изпразни през задната преграда на фургона.