Всеки нерв на тялото му се свиваше като при удар с ток от нейното докосване. Връхчетата на пръстите й обикаляха ту от едната му страна, ту от другата. Решението беше негово. Можеше да избира — дали да я спре, или да експлодира всяка секунда.
Отблъсна ръцете й и изрече дрезгаво:
— Край.
— Но тук има още…
— По дяволите, казах край! — извика той, като издърпа кърпата около врата си и я запрати на пода, като в същото време се изправяше. — Почисти тоя боклук.
Отначало беше зашеметена от грубостта му, но гневът й скоро надделя. Тя хвана ръката му и тикна ножицата в дланта му със звучно пляскане.
— Почисти си го сам. Това е твоя коса. Никога ли не си чувал по-рано думата «благодаря»?
С тия думи тя се обърна, смъкна полата и ризата си, сгъна ги внимателно и ги положи в сандъчето, което играеше ролята на гардероб, като през цялото време остана с гръб към него. После кротко се пъхна между завивките.
Той остана дълго на мястото си, преди да се обърне и да вземе метлата.
Целият следващ ден слънцето гря ослепително. А на по-следващия прекосиха Мисисипи.
Керванът бучеше от възбуда, докато фургоните тромаво се смъкваха по разкаляните коловози до брега на реката. Мистър Грейсън събра таксата от всеки фургон, която, подобно на всичко след войната, беше обезценена. Два парни ферибота щяха да пренасят всеки по два фургона, с впряговете им и семействата на всеки курс.
Лидия изпадна в трескава възбуда като всички други от кервана. До момента, в който видя реката. Беше огромна като океан и не по-малко страшна и опасна от него. Притискайки Лий до разтуптените си гърди, тя не отделяше поглед от първите фургони, който се товареха върху фериботите и завързваха колелата им с ремъци за скоби върху палубите. Виждаше как мътните води се плискат и се разбиват в борда.
Ненавистните спомени от детството отново изплуваха в паметта й. Блудкавият вкус на речната вода я задушаваше до пръсване. Не можеше да диша. Съвсем както тогава, когато бе останала без въздух.
Бяха предприели една от редките разходки до града. Старият Ръсел внезапно се бе съгласил да ги пусне с майка й. Цяла седмица бе очаквала с нетърпение деня. Прекосиха един ръкав на Тенеси на сал. Беше се облегнала на релинга и наблюдаваше слънчевите отблясъци върху водната повърхност. Кланси изневиделица бе изникнал зад нея и я бе побутнал достатъчно леко, за да изглежда случайно, и достатъчно силно, за да изгуби равновесие и да политне с разперени ръце към водата.
Изплува на повърхността като плюеше вода и викаше. Фустата и единственият комбинезон, който имаше, тежаха като олово. През замъглени от водата очи видя Отис и Кланси да се смеят, пляскаха се по бедрата и виеха от възторг. Майка й държеше главата си с ръце и молеше на момчетата да я извадят. Тя посегна към грапавия ръб на сала, но Кланси я настъпи по ръката. Цяла минута се бе борила да остане на повърхността, а те не искаха да й помогнат. Когато майка й се опита да я издърпа, Кланси не й позволи. Накрая я хвана за косата и я измъкна на сала.
— Как беше водата? — смееше се той.
Беше на единайсет години, когато се случи това, но още си спомняше изживяния ужас, когато водата се затвори над очите, ноздрите и устата й и я отдели от животворния въздух. Сега гледаше втренчено мътните води на Мисисипи и се чудеше как щеше да стъпи върху палубата на ферибота.
Още трепереше, когато Рос върна при нея. Беше завързвал фургоните за ферибота.
— Ние сме следващите. Ще застанеш с Лий до парната машина. Лангстънови ще пресекат с нас.
Тя кимна бледа и изнервена.
— Да, разбира се.
Той я гледа напрегнато няколко секунди, после се върна при фургоните. Лидия пристъпи на леко полюшващия се ферибот, забърза към парната машина и се залепи за вибриращите й стени стиснала здраво Лий в прегръдките си. Мама Лангстън се присъедини към нея, макар че всички деца се тълпяха покрай релинга. Това беше приключение, което нямаше да забравят през целия си живот, и след като им прочете лекция да внимават много, Мама Лангстън ги остави да се веселят.
Фериботът беше изминал една трета от ширината на реката, когато Маринел я повика:
— Ела при нас, Лидия. Виж.
Тя сочеше към някакъв предмет в реката, който течението влачеше, като го караше да криволичи по най-смешен начин.
— Не, трябва да стоя при Лий.
— Хайде, хайде — каза Мама Лангстън, като издърпа бебето от ръцете й преди тя да успее да протестира. — Та ти си още дете. Иди да се повеселиш с тях.
Не желаейки да изглежда страхливка в очите им тя бавно се придвижи до края на ферибота. Панически затърси Рос с очи, но той очевидно бе изчезнал нейде. Тя се усмихна измъчено за пред децата, но премятащият се в килватера на ферибота празен сандък от ябълки не успя особено да я развесели. Виждаше само неизмеримите дълбини, вихрените потоци и разпенената вода, обливаща борда. Разтрепери се. Отново усети как студената вода я обгръща, как изпълва до пръсване дробовете й.