Размърда се, когато дочу стъпките на Рос по-късно. В тази ничия земя между съня и бодърстването тя отбеляза само, че той лъха на уиски. На следната сутрин се оплакваше от ужасно главоболие, докато Лий в същото време надаваше гладен вопъл.
— Нахрани го, за бога — простена той, докато завързваше обувките си.
Тя знаеше, че няма никакво мляко, но въпреки това разкопча ризата си и доближи зърното до устицата му. Уплашена от това, което щеше да стори Рос, ако разбереше, че млякото й е секнало, тя зае нападателна позиция.
— Ако снощи не беше се напил, сега нямаше да те боли толкова главата.
Той се изправи, като примижа от болка, и се запъти към изхода на фургона.
— Не бях пиян. Макар че Господ ми е свидетел — опитах се да го направя.
След няколко минути Лий целият се разтърсваше от рев, личицето се бе зачервило, размахваше ръчички и краченца от безсилие и глад. Лидия беше близо до ръба на паниката. Не разбираше нищо от бебета, ако не се смяташе краткия й опит с Лий. Какво правеха майките, когато млякото им пресъхне? Даваха им краве мляко? Да, но как щеше да го направи, без Рос да разбере?
Седеше на пода, притиснала Лий в прегръдките си и го люлееше успокояващо, като му пееше поред всички песни, които й идваха на ум. Детето задряма, но след малко инстинктът му го върна към гърдите й, и отново нададе жален писък.
— Какво му става тая сутрин? — запита Рос, прекрачвайки входа на фургона, след като се беше обръснал.
— Не знам — излъга Лидия. — Може да го боли коремчето. Или пък вчерашното веселие да го разтревожило.
Очите им се срещнаха за миг, припомняйки им целувката. После и двамата виновно отклониха поглед.
— Не се притеснявай със закуската — каза Рос. — Не съм гладен. Ще направя кафе, а ти се погрижи за Лий.
Докато Буба караше фургона, Лидия се опитваше да успокои бебето с ясното съзнание, че каквото и да направи, нищо няма да е от полза.
През обедната почивка се появи задъханата Мама Лангстън.
— Това дете пищи цяла сутрин. Какво му е?
Рос оправяше сбруята на впряга. Лидия зашепна трескаво със сълзи в очите:
— Мама, трябва да ми помогнеш. Млякото ми спря. Не знам как да го нахраня.
Жената я загледа безмълвно, за пръв път лишена от дар слово.
— Сигурна ли си? Кога го забеляза?
— Снощи. Не му стигна, преди да заспи. А тая сутрин вече нямам нищо. Какво да правя?
Мама Лангстън проследи тревожния поглед на Лидия — Рос разговаряше с мистър Кокс. Момичето действително имаше право да се разтревожи, но сега не трябваше да я притеснява допълнително.
— Ще взема малко мляко от кравата на Норууд и ще му го дадем даже ако се наложи насила да му го изливаме в гърлото. Не се безпокой, иначе състоянието ти още повече ще се влоши. Дръж се естествено, сякаш нищо не се е случило, говори му разумно. Не е необходимо да разбере, че нещо не е в ред.
— Ти няма да му кажеш, нали…
— Няма. Поне не веднага… — каза Мама Лангстън и напусна.
Върна се толкова бързо, колкото беше излязла.
— Ще остана тук с Лидия и Лий следобед да оправим детето.
— Благодаря ти — каза Рос през рамо. Вече беше освободил Буба. — Да не е болен?
Тревогата беше издълбала дълбока бръчка по средата на челото между гъстите му вежди и Мама Лангстън нежно се усмихна на уязвимостта на един мъж, който толкова упорито се стремеше да изглежда студен и непристъпен.
— Не, само е малко шумен. Но скоро ще се успокои.
Не беше много лесно, но Лидия успя да се справи, притискайки Лий към себе си, сякаш се канеше да го кърми, докато през това време Мама Лангстън му напъха биберона в устата, с който се беше мъчила да го храни на следващия ден след раждането му. Бяха го измайсторили от гумена ръкавица и нахлузили върху гърлото на малко шише.
След първоначалното изобилно кихане, кашляне и задавяне, Лий и биберонът се сприятелиха и той засука лакомо, докато накрая стомахчето му се напълни и той щастливо заспа.
Двете жени обмисляха какво да правят по-нататък. Мама Лангстън щеше да носи млякото всяка сутрин, когато Рос отиваше при конете си. Ако Лий се събудеше преди това и започнеше да вдига шум, трябваше да го изтърпи. На обяд щеше да донася още една бутилка, а вечер — две. Поне за известно време решението бе намерено.
На следващата сутрин докато Рос се бръснеше, а Лидия му приготвяше закуската, като се правеше, че не чува напъните на Лий във фургона, Рос й направи забележка:
— Защо си оставила Лий да реве така?
Тя отметна непокорен кичур коса от лицето си, като се изправи от огъня. От дългата вилица капеше мазнина.
— Не съм направила нищо лошо и ще ти бъда благодарна, ако не ми говориш с този тон, сякаш ме обвиняваш за нещо.