— Млякото ми секна — изрече тя едва чуто.
Мръсната му псувня я накара да потрепери.
— Кога?
— Когато прекосихме реката. Мама Лангстън каза, че…
— Преди една седмица? — Викът му разтревожи и вдигна във въздуха цяло ято речни птици, които гневно му се разкрякаха в отговор.
— Да.
— На другия ден след сватбата ни. — Той се изсмя с грозен, самообвинителен смях.
Лидия вдигна поглед към него и облиза нервно устните си.
— Няколко дни по-късно.
Той се опря на дънера и вдигна поглед нагоре, сякаш питаше небето какъв ужасен грях е извършил, та го наказва така.
— Значи сега се оказах с натрапена ми съпруга, която не е годна дори и за това, заради което се съгласих да се оженя за нея?
Лидия скочи гневно на крака.
— Да ти е хрумвало някога, че и ти си ми се натресъл?
— Не е същото.
— Дяволски си прав, че не е. По-лошо е и от ад.
— Виждаш ли? Кой съпруг би искал съпруга с език на уличница?
— Научих се от теб да говоря по този начин!
Той обогати речника й с нова, изключително изразителна дума, преди да я запита:
— Кога… знаеш, твоето мляко…
Той погледна към гърдите й и тръпката отново го полази. Стегна се и изрече грубо:
— Всяка жена кърми децата си до определена възраст. Какво не е наред при теб?
— Всичко си ми е наред.
— Сигурно затова нямаш мляко?
— Мама Лангстън каза, че когато пресичахме реката вълнението ми е станало причина млякото да секне. Развълнувах се страшно много и… — Гласът й се провлече при спомена за ония буреносни минути във фургона.
Раздразнен от напомнянето за онова, което вече цяла седмица се бе мъчил да забрави, той се обърна, за да не я гледа. Не искаше да вижда разширените й очи, защото още беше като жива пред погледа му преди и след целувката. Не искаше да я вижда с коса разпиляна по този начин, защото знаеше какво е да заровиш пръсти в нея. Не искаше да вижда устата й, защото дори и сега можеше да си припомни вкуса й. Не искаше да вижда извивките й, защото още си спомняше колко мека и женствена бе лежала под тялото му.
Проклятие! Не искаше да си спомня нищо, и въпреки това всичко изплуваше пред очите му без най-малкото усилие от негова страна. Паметта му го бе дебнала цяла седмица, и при заспиване и при пробуждане, и всяка сладострастна подробност го бе терзала.
Лидия се възползва от мълчанието му.
— Мама Лангстън спомена, че това често се случва. Понякога жената може да претърпи силна уплаха, и… Но Лий е наред — побърза да добави тя. — Научи се да суче от биберона. Стомахчето му прие съвсем нормално кравето мляко. Всеки ден се храни расте. Той…
Рос се извъртя рязко.
— Истината е тази, че аз продължавам да съм женен за теб, въпреки че не искам. Аз имах съпруга. Жена, която никога не повишаваше глас, уравновесена, жена, която беше лейди и носеше косата си като жена, която никога не би… — Той прекъсна.
Малко остана да изтърси, че Виктория за нищо на света не би му позволила да я целуне с такава нечестива сласт, с каквато бе целунал Лидия, но си замълча. Не искаше да си признае дори, че не го е забравил.
Ако бе възнамерявал да я порази най-жестоко, да й причини непоносима болка, той бе успял. Лидия предпочиташе да я беше шибал с колана, както правеше Кланси, защото тогава болката щеше да бъде само физическа, и дори можеше да я забрави. Но Рос я унизи. Той й бе припомнил коя е, и каква ще бъде винаги, без значение дали ще носи скъпи тоалети, или известна фамилия. Пак щеше да си остане същия парцал, какъвто си беше.
И като всяко ранено животно, болката я направи хищна и жестока. Очите й блеснаха с огненото злато на залеза. Тя отхвърли назад косата си с рязко движение.
— Е, и моята съдба не е по-щастлива от твоята. Ненавиждам те, теб и вечното ти лошо настроение, начина, по който причиняваш болка на хората, само защото ти е кеф. Но ми се струва, че и ти не си по-благороден от мен, и това е, което не ти дава сън, мистър Коулман.
Рос тръгна към нея с гърлено ръмжене. Първият й импулс беше да побегне от него и от тия убийствени очи, но беше прекалено разгневена, за да се поддаде на здравия смисъл.
— Не мога да си пожелая по-лоша съдба от тази, да прекарам останалата част от живота си като твоя съпруга — изкрещя тя, — ти… ти… развратно чудовище.
Рос спря като закован с провиснала уста, сякаш мускулите, която я държаха, бяха в миг прерязани.
— Добър вечер мисис и мистър Коулман.
Провлаченият говор разреди напрежението във въздуха. Поздравът му бе изречен достатъчно учтиво, но очите му ги изгледаха внимателно, когато се обърнаха към него. Приличаха на две настръхнали петлета, готови всеки момент да връхлетят едно върху друго.