Жената се мъчеше да възвърне нормалното си изражение и да скрие смущението си, като приглаждаше с длани роклята си. Рос Коулман дъвчеше края на мустаците си.
— Здравей, Хил — изрече късо той и кимна на Мозес.
Лидия кимна бързо и на двамата.
— Красива местност, нали?
— Да, мистър Хил — съгласи се Лидия с пресъхнало гърло.
Тя беше готова да зашлеви гладкото лице на Рос. Ами ако мистър Хил беше подслушал неволно кавгата им? Дали беше чул оскърбителния начин, по който се беше отнесъл с нея съпругът й? Беше готова да потъне в земята от срам и се надяваше, че пламналите й бузи не се забелязват.
— Полските цветя са толкова нежни — добави тя с отчаяно усилие да придаде на целия разговор съвсем невинна окраска.
— Току-що ги набрах долу край реката. Щастлив съм да ви ги поднеса, мис Лидия. — Мозес й поднесе букета. — Ще украсят фургона ви.
Тя се осмели и хвърли бърз поглед към Рос. Лицето му беше твърдо и непроницаемо като гранит.
— Благодаря ти, Мозес — усмихна се тя меко, като пое букета и несъзнателно го поднесе към лицето си. Цветовете погъделичкаха носа й и тя не можа да се сдържи и кихна.
Мистър Хил и Мозес се разсмяха. Рос нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, без да крие раздразнението си.
— Мозес се възхищава от майсторството ви с конете, мистър Коулман, — изрече Уинстън. Не беше толкова висок, колкото Рос, но стойката му беше изправена и горда, с която създаваше впечатление за висок ръст. — Мозес работи в имението ни откакто го помня. Аз яздех, разбира се, но никога не съм управлявал впряг от шест коня. Имате ли нещо против да покажете на Мозес няколко хватки от управлението на впряга? Защото те са в непрекъснати дрязги за лидерство откакто сме тръгнали с кервана.
Рос се изкашля смутено.
— Мисля, че мога.
— Ще съм ви изключително благодарен, мистър Коулман. Не бих могъл и да мечтая за по-добър учител — изрече почтително Мозес.
— Надявам се да разбера къде са ви проблемите — изрече сухо Рос.
— Браво, браво — просия Хил към Рос, после се обърна към Лидия. — Виждали ли сте реката? Там е много приятно и прохладно. С удоволствие бих ви придружил до там. С разрешението на мистър Коулман, разбира се.
— Аз… ъъъ… тъкмо се канех да заведа Лидия долу.
Лидия се обърна, невярвайки на ушите си. Съпругът й говореше със спокойствието на мъж, за когото вечерната разходка със съпругата му е нещо съвсем в реда на нещата. Краката й се подкосиха, когато след миг усети ръката на съпруга си да се плъзга небрежно под лакътя й, за да я привлече по-близо до себе си.
— Желая ви приятна разходка тогава — усмихна се възпитано Уинстън, като наклони шапката си към Лидия.
— Приятна вечер — пожела Мозес на свой ред, след което последва работодателя си към кервана.
Рос мигновено издърпа ръката си и остро разочарование прониза Лидия. Само за миг бе повярвала, че той е способен да я поразходи покрай реката. «Нали се е разхождал по здрач с Виктория?» помисли си тя обезсърчено.
Разходка нямаше да има. Беше й безпределно ясно, че след като мистър Хил и Мозес си бяха отишли, скандалът щеше да продължи. Липсваше й енергията от преди малко, но повдигна предизвикателно лице с, за да покаже на Рос, че няма така лесно да се предаде.
— Развратно животно, а? — запита той с тих шепот.
— Какво?
Дали не я извеждаше съвсем целенасочено от равновесие? Не беше гневен, поне на пръв поглед. В единия ъгъл на устата му се криеше лек присмех.
— Къде си чула този израз и как можа да го повториш?
Това беше най-голямото оскърбление, отправяно към Отис и Кланси от «съседите» им.
— Толкова ли е лошо? — запита тя свенливо.
Рос отметна глава назад и се разтресе в гръмогласен смях. За първи път го виждаше да се смее по този начин, и след няколко секунди тя се присъедини към него.
— Лошо? — успя да изрече накрая Рос, като изтриваше насълзените си от смеха очи. — Да, лошо е. Ако бях на твое място и исках да се отнасят към мен като с дама, никога не бих изрекъл това пред други хора.
Той отново се закикоти и когато накрая смехът му секна, той се облегна на дървото и се отпусна по стеблото му. Изгледа я с израз, какъвто досега не беше виждала на лицето му. Почти топъл и обвързващ.
— По дяволите, Лидия, какво да правя с теб? — Той прокара пръсти през косата си и след това я наклони, като я разтърси няколко пъти от удивление. — Понякога ми иде да те удуша с голи ръце, а в следващия миг ме разсмиваш така, че стомахът ме заболява.
Той се втренчи в земята и остана дълго така, докато през това време тя не отделяше поглед от главата му, като страшно й се искаше да набере смелост и да го погали по косата, да изтрие следите от напрежение около очите му. Когато накрая вдигна очи към нея, лицето му беше лишено от всякакво изражение.