Кормчията смъкна широкополата си шапка и прокара ръкав през потните си вежди.
— Е, ако бях на твое място, щях доста да си помисля, преди да се изпреча на пътя на онзи мъж, дето е с нея. Той…
— Какви ги дрънкаш!
Кормчията внимателно се отдръпна от внезапната заплаха, която усети у събеседника си. Не желаеше разправии с никого, особено с гадове като този, който изглежда би убил човек, само защото не го е харесал.
— Да, съпругът й, мисля…
— Тя не е омъжена… — изръмжа мъжът.
— Е, тя носеше бебе и пътуваше във фургон на мъж, така че си помислих, че са женени. Спомням си я добре, защото на средата на реката нещо й стана, подплаши се и побягна. И конете се разтревожиха. Мъжът хукна след нея и двамата останаха във фургона докато прекосим реката.
Черните, стъклени като мъниста очи на мъжа до него гледаха свирепо отсрещния бряг. Кормчията отново се изплю, щастлив, че не той е целта на мъжа до него.
— Изглежда ми много корав. Очите му се стрелкат насам-натам през цялото време, разбираш какво искам да ти кажа, нищо не се изплъзва от вниманието му. Колтът се озовава в ръката му без някой да види как го изважда от кобура, когато си помисли, че нещо лошо се е случило на дамата му. Много мрачен и потаен тип. Не говори много, но и нищичко не изтърва. Не бих искал да се изпречвам на пътя му.
Другият мъж продължаваше да слуша, без да откъсва поглед от отсрещния бряг.
— Страшни коне има. Познава си стоката. Само да им свирне или махне с ръка, и веднага се успокояват. Много си го бива. Само да видиш как се отнася с тях. Но когато жена му хукна към фургона, той ги заряза.
Усмивката на другия мъж стана повече от демонична.
— Страх я беше от реката, а? — Стържещият му смях накара гърба на кормчията да настръхне. — Но тя не е негова жена, а моя.
— Бая ще се поозориш, докато успееш да го убедиш в това. — Кормчията отново се изплю. — Аз на твое място щях да му я оставя, колкото и здраво парче да е, вместо да се бия с него.
— Е, аз не съм на твоето място, нали така?
Кормчията потръпна от пламъка в очите на другия.
— Сега ли ще минаваш на другия бряг? — запита го той нервно.
— Утре. Имам да накупя някои неща. — Той тръгна, но след малко се обърна. — Да си разбрал накъде отиват?
— Разбрах само, че пътуват за Тексас.
Мъжът кимна, изгледа още веднъж западния бряг, ухили се и тръгна обратно към Мемфис, щастливо откривайки два реда пожълтели от тютюн зъби.
— Добро утро, мисис Коулман.
Уинстън Хил почтително наклони шапка към младата жена, която управляваше впряга, докато той яздеше покрай фургона й. Оцени превъзходната й стойка, изящната фигура и чудесен профил. Но най-вече го радваше фактът, че тя не осъзнаваше колко красива е.
— Добро утро, мистър Хил.
— Кога ще започнете да ми казвате Уинстън?
— Когато вие започнете да ме наричате Лидия.
— Мислите ли, че това ще се хареса на съпруга ви?
Лидия въздъхна, без да отделя поглед от пътя, като раменете й се повдигаха и спадаха леко при всяко вдишване и издишване. Съпругът й беше от тези, които много рядко одобряваха каквото и да направеше. Още едно прегрешение, без значение дали е реално, или не, едва ли щеше да има някакво значение. А и на нея вече порядъчно й бе омръзнало да му угажда.
— Ако аз ви дам моето съгласие, Рос не би имал нищо против — изрече тя дръзко и стрелна с усмивка младия мъж.
Тя без съмнение изгаряше от желание за флирт и сърцето на Уинстън учестено заби при вида на блесналото й лице.
Той бръкна с една ръка в торбата към седлото, като удържаше поводите с другата, и каза:
— Донесох ви нещо.
— Нещо за мен? — попита щастливо Лидия.
— Вие проявихте внимание към книгата, която четях онази нощ, когато се разхождахте с Лий из лагера. Спомняте ли си? Отбихте се да опитате от ябълковия пай на Мозес…
— Само защото щеше да бъде много наскърбен, ако не го направех — прекъсна го тя.
Уинстън се изсмя.
— И щеше да бъде!
Рос изпадна в бяс при вида на щастливите им лица, когато се появи само няколко минути по-късно. Едва не дръпна Лидия във фургона; цялото му тяло трепереше от гняв. Понякога й се приискваше да й изкрещи, да я удари, но само не и да скърца мрачно със зъби.
Уинстън тъкмо произнасяше:
— Видях ви, че погледнахте книгата, която четях.
Той я измъкна от чантата и се изправи на стремето, като посегна да я остави върху седалката на фургона до нея.
— Оставям ви я. Задръжте я колкото искате.
Тя цялата поруменя, смутена и едновременно с това благодарна за жеста му.
— Мистър… Хил… Уинстън — заекна тя. — Страшно ми харесва книгата ви. Аз… аз много бих искала да мога… да я прочета.