— Видя ли? Дърпаш много полека. Поводите са в ръцете ти, полека, полека, силно. Хайде сега малко по-силно! Така, Лидия, така. Браво, добро момиче. А сега още малко.
След като стигнаха дъното без никакви произшествия, тя завъртя глава към него ликуваща.
— Успях, Рос! Успях! Нали успях, Рос?
Периферията на шапката й се закачи в неговата и тя се плъзна по гърба й. Косата й се разпиля по-щедро. Сърцето й биеше бързо и неравномерно. Не й минаваше през ум, че в този миг той я виждаше като най-красивото нещо в живота си. Пръснатите бледи лунички и дълбоката чувственост, която излъчваше лицето й, свиваше в спазъм всичките му мускули.
О, това лице зовеше, искаше да бъде целунато. Изискваше го. Господи, дали щеше да успее някога да забрави вкуса на устните й!
Под яркото слънце очите й светеха златни. И той видя отразен в тях един омагьосан от силата им мъж. Мъж зажаднял за аромата и вкуса на тялото й. Самотен мъж, търсещ жена, но не каква да е жена, а точно тази. Мъж, който умираше за мекия й глас и силното й тяло.
Той видя себе си. И това го изплаши до смърт.
Светкавично я пусна и със скучен, непознат дори и на него глас, изрече:
— Даа, добре се справи.
Подхвана поводите и се намести на седалката, отдалечавайки се на безопасно разстояние от нея.
— Аз ще карам днес до края на участъка.
Лидия не го разбираше. Само за миг си беше помислила, че отново ще я целуне. Сякаш някакво гигантско цвете разцъфваше в гърдите й. Очакваше целувката му. Искаше отново да усети грапавия допир на мустаците му до устните си, да усети как устата му разтваря нейната. Стомахът й се сви от възторг и страх при тази мисъл.
Но нищо такова не се случи — той отново се бе превъплътил в навъсения грубиян, какъвто го знаеше до сутринта, когато пред мистър Хил й беше обещал да одере зайците собственоръчно, а не да предоставя това на нея.
Той не изглеждаше склонен да участва в разговор. Лидия предприе няколко смели опита, но отговорите му бяха къси и неохотни. За да надвие скуката в следобедните часове, тя отвори книгата на Уинстън и започна да прелиства оръфаните страници. Успя да прочете заглавието.
— И — вън — ху.
— Айвънхоу — поправи той неправилното й произношение.
Тя вдигна глава.
— Можеш ли да четеш, Рос?
Той повдигна рамене по познатия й начин, с което даваше да разбере, че не му се навлиза в подробности. А тя наистина беше права. Не искаше тя да разбере, че се беше научил да чете и пише чак след като се бе запознал с Виктория Джентри. Виктория беше проявила силна изненада, когато разбра за неграмотността му, и се бе заела да го ограмотява вечерите, когато приключваше дневните си задължения.
След като се научи да чете, той изчете всички книги, които предлагаше библиотеката на баща й, след което обучението му се задълбочи и в други области. Тя го научи да разбира от география и история, как да събира колона от числа и как да изважда. Ако не беше обикнал Виктория преди това, със сигурност щеше да я обикне загдето го бе ограмотила без нито веднъж да се присмее на невежеството му.
— Какво означава това? — запита го Лидия.
— Кое?
— Айвънхоу.
— Това е име на мъж.
— О — каза тя, като прокара пръсти по гладката си кожа. — Има ли и жени героини?
— Две. Роуена и Ребека.
— Какво става с тях?
Рос погледна любопитното й лице и отговори по начина, по който винаги му бе отговаряла Виктория.
— Като прочетеш, ще разбереш.
Предизвикателство от страна на Рос беше нещо, което тя не би отхвърлила, дори и да й се наложеше да умре. Уинстън Хил можеше само да си мечтае да я запали така по книгата, както току-що бе направил Рос. Лидия гордо повдигна брадичка.
— Добре — каза тя. — Ако някъде сбъркам дума, или не разбера нещо, ти ще ми помогнеш, нали?
Той кимна утвърдително.
През остатъка от деня той търпеливо изслуша усилията й да преодолее първите две страници. Когато накрая вкараха фургона в чертите на лагера за нощувката, и двамата бяха много уморени, но Лидия сияеше от доволство.
Вечерта Мама Лангстън я посети, като донесе бутилката с мляко за Лий и го нахрани, докато Лидия наряза картофите и изпече зайците. Буба дотърча задъхан и ги прекъсна със задавен от тичането глас:
— Рос има нужда от гвоздеи за подковите. Каза, че имало цяла торба от тях във фургона.
— Ей сега ще ги донеса — каза Лидия.
След като се появи с торбата, Мама Лангстън се обърна към сина си:
— Отивай да помогнеш на татко си, а Лидия ще отнесе гвоздеите на съпруга си.
Буба беше дълбоко разочарован, че отмениха задачата му. Той мечтаеше да прекарва всяка свободна минута при Рос. Но тия дни едва ли имаше очи да оспорва решението на майка си, още повече след като го беше заловила с Присила.