— Добре — примири се той и се затътри към техния фургон.
— Трябва да довърша храненето на Лий, за да занесеш вечерята на семейството си — възрази меко Лидия, докато през това време сърцето й ускоряваше пулса си.
Двамата с Рос толкова рядко имаха възможност за уединение. Всяка вечер Рос си лягаше последен в лагера, дълго след като Лидия вече беше заспала. А много сутрини вече привършваше сутрешния тоалет на конете си, когато Лидия се пробуждаше. Тя си мислеше, че вероятно присъствието й му е неприятно, особено в теснотата на фургона.
— Тая вечер Анабет приготвя вечерята. По-добре да се погрижа за Лий, отколкото да си превивам гърба до оня огън. Хайде, тръгвай.
Лидия приглади косата си и свали престилката. Тия движения, породени от суетата, накараха Мама Лангстън тайно да се усмихне, проследявайки с поглед младата жена. Хората от кервана вече я възприемаха като мисис Коулман и всички учтиво я поздравяваха.
Рос бе останал сам в корала, другите вече се бяха прибрали по фургоните си. Зърна го изправен до една кобила да реши гривата й и да й говори гальовно. Господи, колко красив изглеждаше! Шапката му беше смъкната на гърба и късното следобедно слънце хвърляше игриви отблясъци върху гарвановочерната му коса. Суровата му мъжественост хармонираше естествено с околната природа.
Лидия беше толкова погълната от гледката, че не забеляза камъка. Тя се спъна, падна на колене, и разсипа гвоздеите по каменистата земя. Смутена се спусна да ги събира. Но още при първото движение, чу ядния звън на гърмяща змия. Замръзна на мястото си. Гърмящата змия се беше обвила около камъка, в който се бе спънала.
Писъкът й разцепи вечерния въздух и тя се дръпна назад. Обърна глава да зърне за последен път Рос в очакване на смъртоносното ухапване.
Но Рос не чака да чуе гласа й повторно — той се хвърли върху земята, измъкна револвера от кобура си и едновременно с това се претърколи два пъти, след което стреля без дори да се прицели. Лидия изпищя още веднъж, когато главата на змията отхвръкна под безупречния изстрел на Рос. Змийското тяло се загърчи в смъртни конвулсии само на няколко инча от крака й, докато накрая замря.
Разширените й зеници не изпускаха мъжа. Беше стрелял със същия мигновен рефлекс, който кара змията да атакува всяка подвижна цел. Лидия не можеше да осъзнае кое я беше изплашило повече.
Все така замръзнала и загубила дар слово, тя проследи с поглед как той се надига от земята и тръгва към нея. Сви се, когато той приклекна до нея.
— Лидия, нали си добре?
Въпросът му се изтръгна с такова усилие, сякаш вътрешностите му се бяха сгърчили от страшна болка. Изкривеното му от преживения ужас лице бе направо неузнаваемо.
Поредното превъплъщение. Убиецът бе отстъпил мястото си на утешителя. Това вече беше прекалено за изхабените нерви на Лидия.
— Не, не — простена тя, разтърсвайки се от болезнени конвулсии.
Протегна ръце към него, обгърна раменете му и се разрида. Крехкото й тяло се облегна върху стената от мускули, а той зарови лице в косата й, като не спираше да й шепне успокоително. Усети новия пристъп на разтърсване и я притисна още по-силно, поемайки в себе си остатъка от изживяния ужас.
Лидия повдигна глава, с очи натежали от сълзи:
— Само преди няколко седмици исках да умра. Но когато видях тая гърмяща змия, вече не исках това, защото щях да изоставя Лий. Не исках да изоставям и… теб, Рос.
— Лидия — изстена тихо той, преди устата му да захлупи нейната, освобождавайки всичкото събрано в себе си напрежение за последните седмици. Устните им се срещнаха със задъханата наложителност на мига, с бясната нужда да се убедят, че са невредими, че са преживели и поредната опасност. Дишането им бе задъхано и пресекливо. Вкопчените в плещите му ръце постепенно се отпуснаха, пръстите бавно се разтвориха, за да се сключат нежно около врата му.
Дълбоки гърлени звуци се изтръгваха от гърлото му докато дланите му изследваха крехкия й гръб. Беше обезумял, гонен от онзи първичен мъжки инстинкт да притежава, да брани, да се съвкупява. Ръката му се стрелна между бедрата й, където намери горещо пристанище; грубо затърка това уязвимо място, съхраняващо женствеността й.
Рос си помисли, че тежкият грохот в ушите му се дължи на препускащата бясно по вените му кръв, но се лъжеше. Лидия първа проумя, че това е тропотът на десетки крака и се дръпна от него. Хората от кервана тичаха към мястото, за да разберат кой и защо бе стрелял. Мама Лангстън мигновено бутна Лий в ръцете на нищо неподозиращата Анабет със заръката да се грижи за него, и поведе цялата група. Скоро видяха двете коленичили фигури, вкопчени една в друга.