Той повдигна рамене и жестът му беше изпълнен с преднамерена незаинтересованост.
— Разбира се. Доста отдавна.
— Е, отсега нататък няма да вижда даже и обувките ти, защото вече ще се миеш във фургона. Ти си женен мъж.
Той направи крачка към нея, с което я накара да наведе глава назад, за да го огледа.
— Сигурно — изръмжа той. — Това, че сме женени, съвсем не означава, че аз съм твоя собственост. Ще си правя това, което съм правил винаги, което означава, че ще правя това, което искам, и ти нямаш абсолютно нищо общо с това.
— Аз все пак имам нещо общо с това — изсъска тя в отговор. — Аз съм твоята съпруга.
— Моят съпруга е мъртва.
Той съжали за думите си още в мига, в който ги изрече. Лидия отскочи назад, сякаш я беше ударил, и той с големи усилия потисна желанието си да я прегърне.
Беше изрекъл думите, защото по цял ден си ги повтаряше наум. След като бе целунал предния ден Лидия, бе провел дълъг мислен разговор с Виктория, искайки прошка от нея, че е пожелал друга жена в момент на слабост. Той се бе оправдал пред призрака, който го преследваше, че желанието му към жената е оправдано, защото тя носеше неговото име. Той беше мъж. При това не от най-слабите. Можеше ли Виктория да го обвинява, че желае и се нуждае от друга жена?
Почувства се виновен, сякаш бе извършил грях. Но това нямаше да го възпре да вземе това, което си беше негово по закон. Намираше се пред морална дилема. И макар, че отдавна бе скъсал с престъпния свят, моралните дилеми продължаваха да бъдат нещо ново и непознато за него и той ги ненавиждаше с цялото си същество. Не можеше да няма някой виновен за войната, която се водеше в съзнанието му. А Лидия се явяваше една удобна мишена, върху която да излее гнева си.
Сълзи на болка и гняв бликнаха в очите на Лидия.
— О, да. Ти никога няма да ми позволиш да забравя, че аз вървя по стъпките на Виктория, нали?
Буба Лангстън видя, че въздухът между двамата пращи от напрежение. Приличаха на обезумели от глад диви зверове, които не могат да се нахвърлят един върху друг, само защото са завързани за синджири. Съзнаваше, че стъпва в леговището на лъв, но нямаше къде да ходи. Бяха го изпратили да повика Рос. Той преглътна страха си и изрече неестествено високо:
— Рос, тук ли си?
Тъмната глава на мъжа рязко се обърна и Буба се почувства като прерязан от бръснача на зелените му очи:
— Какво има?
Той се сви под немигащия взор на Рос.
— Изпратиха ме да те повикам. Там има един фургон със… жени, такова…
Люк, който се бе промъкнал зад него, се изхили с пълен глас. Буба рязко се обърна към него и го изгледа с убийствена злоба. Люк преглътна смеха си, но раменете му дълго след това продължаваха да се тресат.
— Фургонът им се е счупил долу край реката. Мистър Грейсън ме помоли да те повикам.
Рос задържа острия си поглед върху Лидия, преди да нахлупи шапката си и да каже на момчетата:
— Хайде, заведете ме там.
Лидия го проследи с поглед как се отдалечава. Тя обезсърчено повдигна Лий, който кротко лежеше в сандъчето, и притисна телцето му до гърдите си с надеждата да намери успокоение. Тя приседна на малкия стол и се загледа в огъня.
Мина час. Повечето от хората в лагера вече бяха вечеряли и се готвеха за нощта. Лидия забеляза, че хората я отбягват, като й хвърляха крадешком погледи. Не беше гладна, но яде, решена да демонстрира пред Рос, че убийствените му думи не са в състояние да развалят апетита й. Но не усети вкуса на храната. Лий беше заспал, и след като го подържа още малко до тялото си, го положи в креватчето му.
Тъкмо излизаше от фургона, когато се появи Мама Лангстън със стиснати устни и навъсено чело, като индиански вожд, стъпил на бойната пътека.
— Бързо тръгвай към съпруга си — изрече тя с каменно лице, като я побутна.
— Но…
— Хайде. Оня фургон долу край реката е пълен с фльорци.
— С какво?
— С фльорци. — Мама Лангстън беше на косъм да закрещи. — Хайде, тръгвай. Аз ще остана при Лий.
Лидия озадачена прекоси лагера. Всички я следяха с погледи, сякаш им беше известна някаква много трагична тайна, но предпочитаха някой друг да й я съобщи.
Фургонът край реката не приличаше на никой от фургоните, които бе виждала до този момент. Беше пищно украсен с гирлянди от диви рози, сърца и нарисувани гълъби по стените. Колелата бяха боядисани червени с бели сърца върху главините. Дори и брезентът на покрива изглеждаше съвсем непристойно с провисналите от краищата му части от дамско бельо. Бяха толкова много и толкова разноцветни, че Лидия се зачуди за какво ли се използваха.
Рос седеше на Лъки, единият му крак бе повдигнат на предната висока част на седлото. Приведен небрежно над седлото, пушеше пура с отметната на гърба шапка, зъбите бляскаха под мустаците при всяко негово отмятане на главата, при всеки изблик на смях — и всичко това изведнъж докара Лидия до бяс. Неговата надменна поза й напомни за Скаута. А стойката на Скаута винаги я бе дразнела.