Инстинктът, развит с годините до съвършенство, се задейства. Дори и след трите години мирен живот, тялото му не бе загубило и частица от тренинга да реагира мълниеносно и на най-малката опасност. Когато след малко отново вдигна поглед, мъжът се бе обърнал на другата страна, но Рос вече бе сигурен, че са го разпознали. Той събра печалбите си, остави бутилката на другите в знак на чиста игра, и си проби път до страничната врата на салона.
Предпазливо навлезе в тъмната уличка — очите му се стрелнаха по всички възможни места, където можеха да се спотайват стрелци. Знаеше ги всичките като дланта си. Проклятие! Мъжът, когото бе забелязал да го следи с поглед, стоеше в ъгъла на сградата, палейки пурата си. Това можеше и да не означава нищо, а можеше и да е потвърждение, но Рос не искаше да поема никакви рискове. Беше оставил Лъки пред салона. След малко щеше да му свирне, но засега беше по-добре да изчака.
Той прилепи гръб до стената и без да отделя очи от силуета на ъгъла, безшумно се запромъква. Видя фургона на мадам Ла Рю, паркиран до задната врата. Мекото сияние на фенера очертаваше фигурата й, приседнала на ниската стълбичка.
Той я приближи безшумно.
— Защо не си вътре при другите? — попита я шепнешком.
— А ти?
Тя пушеше пура, чийто пушек се просмукваше в косата, събрана високо над главата й. Бузите и устните й бяха щедро покрити с руж. Дебел слой грим покриваше лицето й, успешно скривайки дълбоките бръчки около очите й. Ръката й притискаше стомаха, придържайки края на черния сатенен комбинезон с огнен дракон, избродиран върху рамото, чиито бълващи пламъци ноздри и червени побеснели очи, пълзяха към пищните й гърди.
Рос хвърли поглед през рамо към салона. Викове на удоволствие, акорди на раздрънкано пиано, ревове на гняв и наслада разтърсваха околността.
— Много е претъпкано.
Мадам захвърли пурата в праха.
— Точно това си и помислих. И аз не издържам на такава навалица.
Рос се почувства самотен. Помисли си за мъжа пред салона. Преследвачите нямаше да го оставят на мира до края на живота му. Помисли си за как беше починала Виктория изоставила го безмилостно на оня живот, от който беше бягал толкова време. Опита се да не мисли за Лий. И за Лидия. Господи, само не и за нея.
— Намира ли ти се пиене?
— Да.
Ръката й се отпусна, разтваряйки дрехата, изпод която се белна тяло, имало на времето безброй обожатели, но сега сбръчкано и провиснало. Само гърдите й още се държаха. Имаше чудесни гърди с начервени зърна; ружът беше същият като този на устата. Бедрата й бяха наедрели значително, но глезените бяха все още като изваяни.
— Имам достатъчно уиски и всичко останало, от което се нуждаеш в момента, мистър Коулман.
Тя беше просто една стара курва. Но какво представляваше той? Един курвенски син. А човек намираше спокойствие там, където можеше. Той се изкачи във фургона и загъна плътно след себе си краищата на платнището.
Когато се изтърколи пиян от фургона, навън беше тъмно като в рог. Той примига няколко пъти в непрогледния мрак и направи няколко колебливи крачки, преди да проумее, че е безсмислено да ходи пеша по това време. Повдигна пръсти до устата си и свирна с изтръпнали устни. Звукът проряза нощта като с нож. Той се напрегна, но след миг се отпусна, когато жребецът му се появи иззад сградата. Това беше единственото раздвижване в мрака. Салонът отдавна бе пуснал кепенците за през нощта.
След няколко напразни опита, успя криво-ляво да се закрепи на седлото и да насочи коня поне към лагера. Господи, колко скверно се чувстваше. Всеки тропот от копитата на Лъки отекваше като удар с чук по главата му. Почувства се истински щастлив, когато в мрака изплуваха смътните очертания на лагера.
Плъзна се от Лъки, като пое поводите в ръце и го поведе към заобиколения от въжета корал.
— Ти си приятел — пробъбри той с надебелял език докато смъкваше тромаво седлото от гърба на жребеца. — Истински приятел!
След като се погрижи за животното, той се заклатушка към кръга от фургони, мъчейки се да разпознае кой беше неговия. От усилието му се зави свят; уискито бълбукаше в стомаха му и преди още да разбере какво го беше сполетяло, той вече тичаше към храстите, където стомахът му се обърна навън. Господи, на времето това пиене щеше да му стори колкото един напръстник.
Затътри се към фургона с виновното съзнание колко лошо се беше отнесъл с мадам… аа… както й беше там името. Беше си въобразявал, че ще се справи със себе си, но се беше излъгал.