Отношенията между тях след Оуентаун бяха останали толкова обтегнати, че смехът им ги изненада. Когато се спогледаха, той секна сякаш по команда и те смутено извърнаха глави един от друг.
— Е, няма ли да отидеш долу и да видиш какво става? — запита недоверчиво Анабет, когато Лидия продължи простирането си.
— Не се нуждая от нищо — изрече спокойно тя.
— Но мама казва, че този плат щял да изглежда най-добре върху теб, защото е златист и при твоята коса и всичко останало… искам да кажа… трябва отидеш там да видиш колко много неща предлага.
— Имам работа, Анабет — обясни търпеливо Лидия на момичето и хвърли поглед към Рос.
Той остави оглавника настрана и влезе във фургона. Тя не се нуждаеше от нищо, нито пък желаеше каквото и да било, но щеше да бъде много хубаво, ако й предложеше да я заведе на разходка долу до амбулантния търговец.
Трябваше да е разбрала досега, че не трябва да чака никаква вежливост от негова страна. Едва ли й беше проговорил и две думи, откакто бе разбрал, че Уинстън е посещавал съпругата му в негово отсъствие. Всяка нощ, след като се увереше, че тя и Лий са заспали, развиваше постелята си под фургона. Никой не му обърна внимание. Повечето от мъжете спяха отвън, където беше по-хладно.
За Лидия обаче не можеше да се каже същото. През нощта взе да й липсва хъркането му. Липсваше й присъствието му. Липсваше й гледката на свалящия ризата и обувките си Рос.
— Мама Лангстън ще ти даде ли да си купиш нещо? — попита тя, като се опита да не обръща внимание на болката в гърлото си.
— Тате ни даде по пет цента.
— Тогава отивай по-скоро долу, защото ако закъснееш, Присила Уоткинс ще изкупи целия фургон.
Анабет се разсмя, но настроението й бързо спадна.
— Сигурно си права. Но няма ли да дойдеш с мен?
Тя беше толкова щастлива, че майка й беше поръчала да съобщи новината за амбулантния търговец на Рос и Лидия. А сега се оказа, че всичко е било напразно, защото нито единият, нито другият проявиха каквото и да било въодушевление.
Лидия поклати глава.
— Когато се върнеш, ела ми покажи какво си купила.
Анабет се отдалечи, тътрейки крака в пръстта. След малко обаче първоначалното й настроение се възвърна и тя затича с пълна сила към реката.
— Лидия?
Тя надзърна над импровизирания простор към Рос.
— Да?
Той взе ръката й и я издърпа между мокрите дрехи. Отвори дланта й и пусна няколко монети в нея.
— Иди си купи нещо.
Тя погледна блестящите монети, после вдигна поглед към фургона. Знаеше, че Рос крие някъде там парите си, но нямаше никаква представа къде, нито пък я интересуваше. Парите не я вълнуваха, защото никога не бе ги имала преди и стойността им за нея нямаше значение. Единствената причина да представляват нещо сега, беше фактът, че Рос й ги даваше.
— Нямам нужда от нищо.
— Не си купувай нещо, от което имаш нужда. Купи си нещо, което ти се иска.
Тя обнадеждено надзърна в зелените му очи и го запита:
— Защо?
Въпросът й го раздразни. Когато и да се появеше онова конте Уинстън Хил с някой от дребните си подаръци — парче медена пита, сладка като речта му, книга със стихове, която мислил, че тя ще хареса, пресен ябълков пай, който Мозес току-що приготвил, тя никога не задаваше въпроса какво се крие зад това. Разбира се, че този изряден джентълмен с изискани маниери винаги бе искал разрешението на Рос, преди да подари на съпругата му — да, по дяволите, на неговата съпруга — някой от подаръците си. Лидия винаги му бе благодарила срамежливо и неловко, със свенливо свеждане на очите. Но на него, на законния си съпруг, тя отказваше такова отношение. Тя не можеше да приеме щедростта му със сияйната си усмивка, с която даряваше всеки път господина с белия костюм.
Рос никога не би признал пред себе си, че изпитва ревност. Но това чувство го владееше в момента, отровило като отровна змия цялото му съзнание. И ревността беше, която го подтикна да изтърси:
— Защото всеки ще си помисли, че съм най-големият негодник, ако не позволя на съпругата си — той натърти на думата — да си купи някаква дреболия от амбулантния търговец.
Тя изстина от презрението му. Втурна се покрай него и вдигна Лий. Проклета да бъдеше, ако похарчеше и цент за себе си, но можеше да купи нещо за бебето.
— Остави Лий. Аз ще го гледам.
— Не! — Тя се извъртя и разтърси юмрук под лицето му. — Аз ще се погрижа за него. Нали за това ми плащат?
И без да изчака думите му тръгна към реката.
Денят на независимостта осъмна с ясно небе и горещо слънце. Из лагера царуваше празнично нетърпение. Беше празник, време за отдих от изнурителните часове на пътуването, ден, в който се печаха сладки и курабийки, ден за смях, музика и веселие. Ако някой ядно проронеше дума, че това е празник на янките, недоволството му бързо биваше заглушено. Южните щати бяха извоювали независимостта си от британското управление по същия начин, както и северните. След такова дълго пътуване, имигрантите охотно използваха всеки повод за празнуване и отдих.