Лидия никога не беше прекарвала по-приятна вечер от тази в живота си. Уинстън се отнасяше с нея така, сякаш тя не беше отраснала сред тинята, насилена да изтърпи животинската сласт на заварения си брат. За Уинстън тя беше лейди и той непрестанно й правеше комплименти за начина, по който изглежда, за танцуването й, носеше й чаши с пунш, смееше се заедно с нея, споделяше ликуването й.
Когато се разкашля, тя разтревожено го запита дали е наред. Той настоя, че му няма нищо и тя му повярва до момента, в който трябваше да прекъснат танца и да се изтеглят извън кръга от танцуващите двойки. Разтърси го такава кашлица, каквато тя не беше чувала през живота си.
— Уинстън? — Тя постави ръка на рамото му, докато той се бе огънал на две с разтърсващо се тяло, сякаш го душаха. — Какво да направя?
— Съжалявам — успя да прошепне той. — Всичко е наред.
Но не беше. В ъгълчетата на устните му светеха капчици кръв и лицето му бе придобило цвета на стар восък.
— Искате ли да повикам Мозес?
Той поклати глава, като прилепи отново кърпичка до устата си.
— Нека се повесели — изрече задавено, когато пристъпите му притихнаха. Следващите обаче бяха още по-лоши от предишните и Лидия наистина се разтревожи.
— Уинстън, кажете ми какво да направя?
— Лекарството ми — изхърка той.
Очите й потърсиха Рос, но той бе застанал с групичка мъже около бъчвичката с бира и щеше да й се наложи да минава през цялата танцова площадка, за да стигне до него. Не искаше да изоставя Уинстън сам толкова продължително време. Тя го хвана за ръкава.
— Къде е лекарството ви? Къде е, Уинстън?
— Във фургона — изстена той.
— Хайде — Тя реши да се погрижи за него, вместо да тича за някой друг. Можеше да се задави до смърт преди да успее да привлече нечие внимание, като знаеше също, че ще бъде много смутен, ако станеше причина за смут в лагера. Тя го обгърна с две ръце и го поведе към гъстите сенки, където бяха спрели фургоните за през нощта.
— Кой е вашият? — запита тя.
Той вдигна безсилно ръка и те се насочиха към него, препъвайки се в тъмното.
— Съжалявам много, Лидия — не спираше да повтаря той.
— Добре, стига вече. Не говорете повече, защото ще почнете пак да кашляте.
— Ненавиждам се за това.
— Вината не е ваша.
Тя го запита до стълбичката:
— Можете ли да се качите сам?
Той кимна и с върховно усилие на волята си изкачи стъпалата, като спираше да си поеме дъх и да се изкашля. Накрая се добраха до вътрешността и Лидия примига в мрака, докато Уинстън се довлече до постелята си. Рухна върху нея по гръб, сграбчен от поредния пристъп кашлица.
След като очите й привикнаха с тъмнината, Лидия потърси фенера и кибрит и след малко фитилът загоря с треперлив пламък.
— Къде е лекарството? — попита тя меко, докато той отчаяно се бореше за глътка въздух. Дробовете му агонизираха.
Той посочи малко дървено шкафче. Лидия отвори капака му; отдолу се криеха няколко тъмни бутилки с тинктура в кутия от тиково дърво, облечена в кадифе. С трепереща ръка измъкна нужното шише.
Тя отмести сандъчето встрани и дръпна корковата тапа. Повдигна с една ръка главата му, а с другата притисна тъмнокафявото стъкло към устните му.
— Благодаря ви, Лидия.
— По-добре ли сте сега?
Веждите й се свиха от загриженост.
Косата обхващаше лицето й подобно на слънчеви лъчи. Ситни капчици пот покриваха челото й. Бе възбудена. Тя нямаше и най-малка представа колко красива изглежда на болния мъж, който би дал всичко на света, само да можеше да се почувства здрав и силен в този момент.
— По-добре съм — отвърна тъжно той, като страшно му се искаше лицето й да не толкова силно състрадание, а страст.
— Дай да ти помогна. — Лидия развърза копринената вратовръзка, стягаща врата му и невъзмутимо разкопча жилетката и предната част на ризата.
Уинстън я улови за ръцете и я спря.
— Това е вече грижа на Мозес, когато си дойде. Ти се върни на празненството. Аз съм добре.
— Да отида ли да му кажа?
Той поклати глава върху.
— Веднага щом забележи, че не съм там, ще си дойде. — Уинстън стисна силно Лидия за ръката. — Благодаря ви, Лидия.
— Няма защо.
Инстинктивно, по майчински, пръстите й отмахнаха влажните кичури коса, залепнали за челото му. В същото време Уинстън повдигна другата й ръка до устните си и нежно я целуна.