Рос се сгромоляса през входа на фургона подобно на жаден за плячка вандал, дърпайки встрани с всичка сила брезента. Стресната от шума, Лидия рязко се обърна, но не и преди Рос да беше зърнал сцената, която болното му от ревност съзнание беше изтълкувало като любовно интимна.
Лидия рязко отскочи от него. Той вече не носеше коженото си яке, нито кърпа на шията. Няколко от копчетата на ризата му се бяха разкопчали и отдолу изпъкваха и играеха буците мускули. Лицето му беше страшно. Зелените му очи я пронизваха безумно изпод надвисналите черни вежди. Загубилата му вида си коса беше подивяла също като изражението върху лицето му. Под настръхналите му мустаците устата се свиваше в тясна, бяла ивица. Стоеше с широко разкрачени крака, мускулите на бедрата му се свиваха и разпускаха на огромни топки под тесните, черни панталони.
Дори и храбър мъж би загубил самообладание при такава гледка. Настръхналата му поза предсказваше сигурна беда за всеки, когото той считаше за враг.
— Рос? — простена със слаб глас Лидия.
— Трогателна сцена — изръмжа той.
Уинстън се опита да се изправи в леглото.
— Позволете ми да…
— Той е болен. Помогнах му да се прибере във фургона. Задушаваше се… Той…
— Ти си моя съпруга — изръмжа Рос, като направи две гигантски крачки да я стигне. Пръстите му се сключиха над лакътя и той със замах я издърпа на крака. — Не исках да ми ставаш. И все още не искам. Но докато си моя съпруга, проклета да си, ще се държиш като такава.
— Рос, моля те, изслушай — опита се да го убеди със слаб глас Уинстън. Последното нещо на земята, което той искаше, беше да навлече неприятности на Лидия. — Обстоятелствата те заблуждават. Абсолютно нищо такова не се е случило…
— Все още не — изсумтя Рос. — Но мисля, че дойдох тъкмо навреме.
— Не! — изкрещя Лидия, като се опита да се изтръгне от желязната хватка на Рос.
— Хайде.
Той я повдигна, понесе я към изхода на фургона и я прехвърли през него.
— Той е болен — изрече тя, като забиваше токове в пръстта и дърпаше ръката си. — Аз трябва…
— Ще си получиш всичко, което ти се полага, всичко, от което имаш нужда. Но ще го получиш от мен, твоя съпруг — изръмжа той.
Тя се спъна в него и се хвана за колана му, за да не падне. Блесналият в очите му гняв я ужасяваше. Зъбите й затракаха и костите й отказаха да я държат изправена.
— Кккакво… искаш да кажеш?
През това време вече бяха стигнали до фургона. Той я сграбчи в прегръдките си и изкачи стъпалата на стълбичката по две наведнъж. Сгъна се почти на две, но не я пусна, докато влизаше.
— Лий…
— Мама Лангстън ще се погрижи за него. — Той се изсмя със смях, от който гръбнакът й настръхна. — До сутринта.
Захвърли я най-безцеремонно върху постелята и тя сграбчи отчаяно поли, да закрие разголените си крака.
— Не се измъчвай с такива добродетелни жестове, Лидия. Дори и да съм имал някакви съмнения по-рано, ти ги премахна окончателно всички тази вечер.
— Не — прошепна тя и седна, като се опита да се свре в най-далечния ъгъл на фургона. Това изражение на лицето му й беше познато отпреди. От Кланси. Беше непоклатимо. То означаваше, че няма да се трогне от никакви молби, и щеше да стане това, което той желае. Очите на Рос бяха оживени от прекалено многото пиене, бяс и възбуда.
— Не, Рос, моля те — изскимтя тя, като покри гърдите си с ръце.
Той изтръгна ризата от гърдите си и стомахът му се белна в мрака. Лидия следеше като омагьосана играта на мускулите му. Зловещият белег приличаше на разгневено червено око, което намигаше. Той разкопча колана си и изхлузи с плясък широката кожена лента от гайките. Тя се сви още повече в отчаян опит да се защити, като си помисли, че първо ще я бие. Но той го захвърли на няколко крачки и започна бавно да разкопчава панталоните си.
Тя повдигна молещи очи към него. Мълчаливо го молеше да не прави това, което е намислил, да не й причинява болка, да не я насилва, както я насилваше Кланси.
— Моля те, Рос.
— Нали искаше мъж? — изрече той с галещ глас, докато се наместваше в постелята. — Е, сега вече ще го имаш.
Придвижи се с такава бързина, че тя в един миг се озова под ръцете му.
Тя се мъчеше да се бори с него, изпаднала в паника и обзета от лудо желание да се изтръгне, като диво животно, озовало се в капан.
— Не, не — стенеше тя, напразно съпротивлявайки се на страшната сила, която я притискаше надолу.
— О, да. На колко други мъже си се давала под наем? С какво съм по-различен от тях?
Розите в косата й се смачкаха под главата й, докато тя се мяташе. Косата й се стелеше по лицето, врата, раменете й.