Тя примига съблазнително с очи и ръката й се плъзна надолу покрай кръста му.
— Ти пък, не виждаш ли, че си правех майтап. Мислех, че искаш да разговаряш с мен, не за някакъв стар плакат.
Кланси заби мощен юмрук в челюстта й. Тя изпращя застрашително и момичето рухна върху леглото, зашеметено от силната болка.
— Ще съжаляваш безкрайно, че си правиш майтап с мен, курво мръсна, ако не ми кажеш веднага къде и кога си видяла този мъж? Разбра ли ме? — Той я шибна здраво по бузите, а с месестите пръсти на другата си ръка я сграбчи между бедрата. — Разбра ли?
Пърл кимна с размътени очи и бучащи уши.
— Добре, чакам да чуя. — Ръката му застрашително се плъзна нагоре по бедрото й. Тя изскимтя. — Говори. — Той заизвива бялата плът между пръстите си.
— Фургонът ни… затъна… до реката и той… мисля, че беше той… ни помогна да излезем и ни съпроводи до града. Сега е по-възрастен, косата му не е толкова дълга и си е пуснал мустаци. Може да е съвсем друг човек. — Но Пърл не се съмняваше в това. Кой можеше да забрави очите му, веднъж след като ги е видял? А той така ги оглеждаше с пронизващите си очи, сякаш искаше да ги запомни за цял живот.
— Не се ли нарече Кларк?
— Не, не… той беше… не мога да си спомня?
Кланси сграбчи окосмения й триъгълник и силно го усука.
— Това ще освежи ли паметта ти?
Сълзи бликнаха от очите й и тя силно изскимтя, но той отново я удари. Никой нямаше да я чуе, дори и да закрещеше за помощ. Салонът с бара долу представляваше истински пандемониум. Пианото гърмеше силно, сякаш в съседната стая, ревовете на веселящите се примесваха към грохота му. Никой не можеше да й помогне.
— Ко… Коулман. Той каза, че се казвал Коулман.
Брей! Извади късмет. Точно това беше името, които онези двама господа в Ноксвил търсеха под дърво и камък. Значи е в кервана, в който се укрива Лидия. Два заека с един изстрел. Нали така го учеше баща му?
Той се изкикоти зловещо, докато през това време Пърл правеше жалки опити да се отърве от него. Беше му казала, че го е виждала само преди няколко дни. Значи са наблизо. Утре сутринта първата му работа щеше да бъде да тръгне по следите на кервана. Глупости, тръгваше още през нощта. Беше по-бърз от бавния керван и щеше да го настигне скоро. Но преди това трябваше да свърши още нещо.
— Пърл? Така ли ти казват? — изгука той, като покри едната й гърда с длан и започна да я стиска. — Хубаво именце, Пърл. И ти си хубавичка като именцето си. И ти се отнесе добре със стария Кланси. Много добре се отнесе.
Тя възпря сълзите си. Може би ако го оставеше да получи каквото иска, щеше да успее после да извести шерифа за тоя мистър Коулман.
— Благодаря ти — прошепна тя през сълзи.
— Трябва да знаеш, че старият Кланси винаги се отблагодарява, Пърл. Да, господа. Кланси Ръсел винаги си връща онова, което счита че дължи някому.
Мръсните му ръце мачкаха корема й, плъзгаха се надолу между бедрата и грубо се забиваха в плътта й.
Пърл стисна зъби и насили подутите си устни за една измъчена усмивка. Секунди обаче това вече изобщо не се усмихваше, защото Кланси вече я натискаше безмилостно, раздирайки вътрешностите й, докато пръстите му дивашки се забиваха в меката плът на гърдите й.
— Причиняваш ми болка — извика тя.
— Ама ти харесва, нали, кучко? — Той пъхтеше и потта му се стичаше на ручеи по мазното чело. — Харесва ти, признай си!
Той я сграбчи с едната си ръка за гърлото и стисна ларинкса й. С всеки тласък на бедрата си усилваше натиска, докато накрая очите й изскочиха от орбитите си и устата й широко зейна. Обзетият от възбуда Кланси дори не забеляза, че изсипа семето си в една вече несъпротивляваща се утроба.
Намериха я чак на другия ден рано следобед. Мадам Ла Рю не можеше да си спомни името на последния клиент на Пърл, нито дори как изглеждаше. Предния ден сякаш цялото мъжко население на Арканзас беше преминало през салона.
— Как да ги запомня всичките? — запита тя обезпокоения шериф. Беше безнадеждно да разчита на съдействието й. Изпотените, вмирисани мъже, жадни за женска плът трудно могат да се различат един от друг.
Но мадам съзнаваше, че това не е съвсем вярно. Беше я споходил и нея един копнеж преди седмица или някъде там. Високият мъж с черната коса и зелените очи. Беше си помислила, че е различен от другите, наблюдавайки го как се движи и държи. Но за неин късмет се бе оказал поредният мухльо, влюбен до уши в жена си, за да чука курва. Тя беше побеляла от бяс, когато той напусна фургона й онази нощ. Но тогава мадам си спомни за момичето с необикновената коса, златисти очи и горда стойка. Може би мъжът не трябваше да бъде винен за любовта си към нея?