— Уверена съм, че ще те повишат много скоро — въздъхна Катрин. — През следващите месеци ще имаш предостатъчно случаи да се покриеш със слава.
— И аз се надявам. — Колин свали парадната си униформа със смръщено чело. — Кениън… името ми е познато. — Той щракна с пръсти. — Ето, спомних си. След битката при Бароса заповядал да изработят паметен медал за мъжете, които командвал. Казал, че са извършили велико дело и заслужават поне това скромно отличие. — Колин избухна в смях. — Можеш ли да си представиш, че някой би направил подобно нещо за полк пияни войници?
Катрин го погледна хладно.
— Мисля, че е прав — смелите заслужават отличие. Стрелците са от най-добрите полкове в армията. Те почитат офицерите си, които от своя страна познават и уважават всеки свой човек.
— Обикновените войници не са като нас. Уверен съм, че скъпоценните му воини са продали медалите си за едно питие. — Колин среса грижливо светло кестенявата си коса. — Отивам с приятели на вечеря. Вероятно ще се забавя. Мисля, че изобщо няма да се прибера, а ще ида направо на работа.
Катрин дори не се замисли коя беше поредната жена. Дамите в Брюксел бяха изключително любезни към съюзническите офицери, дошли да ги предпазят от ново нападение на императора.
Тя се изправи, взе смачканата му риза и бельото и ги хвърли в коша за пране.
— Желая ти приятна вечер.
— Със сигурност ще бъде — отговори весело той. Катрин изобщо не се съмняваше в това.
Майкъл вечеря с приятели от армията, също разположени в града. Зарадва се на срещата, макар че трябваше да понесе много солени шеги относно невъзможността си да остане дълго далече от войнишкия живот.
Както можеше да се предвиди, разговорът се завъртя около военното положение. Макар че официално цареше мир, никой не се съмняваше, че Бонапарт ще тръгне срещу съюзниците веднага щом укрепи позициите си в Париж.
Майкъл се върна късно в новата си квартира и влезе тихичко в къщата. Във фоайето и в горния коридор бяха поставени свещи. Катрин и Ан бяха наистина отлични домакини.
В стаята срещу неговата още светеше и вместо да се прибере в спалнята си, Майкъл почука. Добре познатият баритон на Кенет Уайлдинг го покани да влезе.
Приятелят му седеше зад писалището и рисуваше. Беше отличен карикатурист, рисуваше и местности, което много бе помогнало в дейността му като офицер от разузнаването в Испания.
Кенет вдигна глава от рисунката си и очите му светнаха.
— Велики боже, ти пък откъде се взе?
Майкъл се засмя доволно.
— Нима нашите прекрасни домакини не ти казаха, че ще живеем под един покрив?
— Не. Върнах се преди малко и всички си бяха легнали. — Кенет стана и стисна ръката му. — Господи, колко се радвам да те видя отново!
Кенет Уайлдинг беше тъмен, с широки рамене и изпъкнали кости, приличаше повече на работник, отколкото на офицер й джентълмен. Той беше един от малкото офицери, издигнал се от прост войник, отличие, което се даваше само след самоубийствени геройства. Когато беше още сержант, спаси Майкъл от много трудни ситуации и го научи на извънредно полезни неща. От взаимното уважение се породи здрава дружба.
Майкъл огледа лицето на приятеля си и разтърси ръката му. Беше много щастлив да види, че ужасното напрежение от похода в Испания беше поне отчасти изчезнало.
— Оттатък имам уиски. Да го донеса ли?
— Не съм пил уиски, откакто ти напусна Испания — засмя се Уайлдинг. — Трябва да призная, че ми липсваше. В сравнение с уискито брендито е много цивилизовано питие.
Майкъл отиде да вземе бутилката и едва не се спъна в Луи Ленивия, който се беше разположил пред вратата му. Когато се върна в стаята на Кенет, кучето го последва и се изтегна удобно с муцуна върху ботуша му. Майкъл го огледа развеселено.
— Така ли посреща всички гости или само аз съм късметлията?
Кенет донесе две чаши и наля солидни порции.
— Това е особено отличие. Когато Луи е на пост, всеки потенциален нападател умира от смях.
След като обмениха някои новини, Майкъл каза:
— От обед се питам реални ли са Катрин и Ан или само плод на трескавата ми фантазия…
— Страхотни са, нали? Имах щастието да бъда техен квартирант и в Тулуза. Когато узнах, че са в Брюксел, дойдох тук и паднах на колене с молба да ме приемат отново в дома си. Овладели са до съвършенство изкуството да създават удобства на мъжете, да ги хранят добре и да им създават радост.
Майкъл си заповяда да остане равнодушен и попита:
— А какви са щастливите съпрузи?