Кенет глътна голяма доза уиски.
— Сигурен съм, че ще харесаш Чарлз Моубри. Много спокоен, много способен, с добро чувство за хумор.
— А Мелбърн?
Кенет се поколеба и Майкъл отбеляза с леко раздразнение:
— Мълчанието ти е доста загадъчно.
Приятелят му втренчи поглед в чашата с уиски.
— Не го познавам добре. С една дума — кавалерист. Нали ги знаеш — интелигентни, но не виждат причини да си служат с ума си. Въпреки това съм чувал, че е добър офицер. Изключително смел.
— Смелостта е обичайно качество в кавалерията. Но тези момчета наистина не умеят да преценяват трезво. Заслужава ли възхитителната Катрин?
— Не съм в състояние да преценя. — Кенет се наведе и почеса Луи зад ушите. — Очевидно тя е убедена в това. В Испания я нарекоха Света Катерина, защото се грижеше самопожертвователно за ранените. Половината мъже, които среща, се влюбват в нея, но тя има очи само за мъжа си.
Майкъл стисна зъби. Той беше само един от тълпата обожатели. Въпреки това се зарадва да чуе, че тя е не само красива, но и добра. Някога не вярваше, че подобни жени съществуват.
Той разбра, че Кенет премълчаваше нещо, но не искаше да прекалява с въпросите. Затова взе от масата полуготовата скица.
— Позволяваш ли?
— Разбира се.
Майкъл разгледа внимателно карикатурата и кимна доволно.
— Много ми харесва начинът, по който си изобразил Бонапарт. Тази ухилена физиономия е чудесна. Продай скицата на някоя печатница, за да я размножат.
Кенет вдигна рамене. Избягваше комплиментите и твърдеше, че талантът му не е нищо повече от скромна дарба за рисуване.
Майкъл разгледа и другите скици в блока. След няколко великолепни рисунки на старинна барокова къща откри Ейми Мелбърн и децата на Моубри, нарисувани да играят в градината. Само с няколко бързи линии Кенет беше предал динамиката на гоненицата и беше съумял да улови по нещо от характера на всяко дете. Майкъл не преставаше да се учудва как големите ръце на приятеля му рисуваха така леко и със замах.
— Отлично си нарисувал децата. — Той обърна листа и добави: — Моли веднага ми каза, че им даваш уроци по рисуване.
Кенет се усмихна.
— Момиченцата са отлични ученички. Джейми се интересува само от коне и оръжие.
След още няколко скици на децата и една на Ан Моубри Майкъл отгърна нова страница и видя пред себе си Катрин Мелбърн. Сърцето му спря да бие. Стройната фигура беше изправена на скала край морето и приличаше на неземно видение. Морският вятър развяваше тъмната коса като знаме и притискаше класическата туника към закръгленостите на финото тяло.
Той разгледа картината с необичайна жадност, която при жива жена би била крайно неучтива. Когато заговори, едва успя да прикрие треперенето на гласа си:
— Отлична рисунка. Не мога да разбера като гръцка богиня ли си я представяш или може би като легендарната сирена, която с песните си води моряците към пропастта.
— Сирената. — Кенет смръщи чело. — Но картината не е добра. Чертите на лицето й са толкова равни, че се рисуват ужасно трудно. А в очите й свети измъченост, която не мога да уловя.
Майкъл се вгледа още по-внимателно в картината.
— Намирам, че си я предал много точно. Какво би могло да измъчва една толкова прекрасна жена?
— Нямам представа — отвърна Кенет. — Макар че се държи много непринудено, Катрин не се разкрива пред непознати.
Приятелят му със сигурност премълчаваше нещо. Очевидно смяташе, че личният живот на Катрин Мелбърн не интересува Майкъл Кениън. Лордът не можа да се удържи и помоли:
— Ако направиш и други рисунки, които не ти харесват, с удоволствие ще ги взема.
Кенет го изгледа остро и каза:
— Вземи тази, ако искаш. Както ти казах, не съм особено доволен от себе си.
Майкъл извади скицата и продължи да прелиства другите рисунки. Постъпи като глупак: защо помоли за портрета на една жена, която никога нямаше да бъде част от живота му? Но когато остарееше и побелееше, щеше да си спомни лицето й и чувствата, които бе предизвиквала у него. Е, ако доживееше дотогава…
Уелингтън се оказа напълно прав: в счетоводството и организацията на армията цареше пълна бъркотия. Майкъл отиде в главната квартира рано на следващата сутрин и веднага го отрупаха с работа. Най-важното беше набавянето на запаси и въоръжаването на новопристигащите войници. Както хапливо отбеляза херцогът, макар да не беше квартирмайстор, лорд Кениън знаеше отлично от какво се нуждаят добрите войници.
Работата изискваше пълно съсредоточаване и в края на деня споменът за очарованието на Катрин беше напълно избледнял. Майкъл се върна за вечеря в къщата на Рю дьо ла Рен, радвайки се, че ще я види отново. Катрин беше прекрасна жена, но той нямаше причини да се държи като полудял от любов хлапак. Втората среща щеше да го излекува напълно от покълващата мания.