Катрин бе споменала, че обичай в къщата е да се събират на чаша шери преди вечеря, затова Майкъл слезе в салона рано и намери там Ан Моубри с непознат джентълмен.
— Радвам се, че можете да вечеряте с нас, Майкъл. — Ан обърна глава и кестенявите къдрици заблестяха. — Това е съпругът ми, капитан Чарлз Моубри.
Моубри го поздрави с дружелюбно ръкостискане.
— Възхитен съм от конете ви, майор Кениън. Не е почтено първокласни коне да се хабят за един офицер от пехотата, не намирате ли?
Майкъл избухна в смях.
— Без съмнение, вие имате право, но аз имам приятел, който е наполовина циганин и отглежда най-хубавите коне в Англия. Имах истински късмет, че се съгласи да ми продаде два. Обикновено ги дава само срещу първородния син на семейството.
Моубри хвърли шеговит поглед към жена си.
— Струва си да заменя Джейми срещу кафявия жребец, какво ще кажеш, мила?
Ан извъртя очи.
— По-добре не ме питай. След онова, което синът ти извърши днес, съм готова да обмисля предложението най-сериозно!
Тримата се засмяха весело и се разбъбриха като стари познати. На вратата се появи Катрин Мелбърн, облечена в блещукаща морскозелена рокля, подчертаваща забележителните аквамаринови очи.
— Добър вечер на всички — поздрави с мека усмивка тя. Майкъл я погледна и убеждението му, че няма да се поддаде на красотата й, се разтроиш на парченца. Най-доброто, което можеше да каже в момента, беше липсата на изненада от чувството, че е бил улучен право в сърцето.
Катрин направи няколко крачки към групата около дивана и той затаи дъх. Тя беше не само красива и сърдечна, макар че притежаваше в излишък и от двете качества. С погледа си на художник Кенет беше открил зад възхитителната външност ранимост и страдание и сега Майкъл също ги видя. Катрин беше най-опасното от всички същества: жена, която събуждаше не само желание, но и нежност.
— Добър вечер. — Той се бе научил да крие чувствата си още като дете, но сега трябваше да събере цялото си самообладание, за да не забележат бурята в сърцето му. Никой, най-вече тя, не биваше да разбере какво чувства. — Благодаря искрено на щастливата си звезда, че ме дари с тази квартира. Никога не бях имал куче, което да спи в леглото ми.
Очите й засвяткаха развеселено.
— Много интересно. Ако бях куче, щях да си помисля, преди да ви досаждам. Но явно Луи има по-добър инстинкт от мен. Вече ви е влязъл под кожата.
Майкъл се усмихна признателно, а двамата Моубри един през друг заразказваха истории за Луи Ленивия. Очевидно кучето оставяше силни впечатления, където и да отидеше.
Кенет не се върна за вечеря, но след няколко минути се появи Колин Мелбърн. Едър, представителен мъж, който се отличаваше с типичната самоувереност, произхождаща от пълна липса на самосъмнения. Катрин отиде при мъжа си и улови ръката му.
— Колин, ела да те представя на новия ни съквартирант.
След представянето Колин заговори сърдечно:
— Радвам се да се запозная с вас, лорд Майкъл. Докато стаята беше празна, съществуваше опасност да ни пратят още някой неподходящ. Например още един така наречен офицер, издигнал се от простолюдието.
Семейство Моубри и Катрин се раздвижиха неловко, но ядът на Майкъл се превърна в облекчение. Беше се опасявал, че няма да хареса Колин, защото е съпруг на Катрин. Вместо това Колин сам му даде възможност да го намрази, като прояви този глупав снобизъм. Нищо чудно, че Кенет говореше за него така сдържано.
— Някой като Кенет Уайлдинг например, така ли? — попита с остър глас Майкъл.
Мелбърн разбра и отговори предпазливо:
— Не исках да бъда неучтив. За човек от тази класа Уайлдинг учудващо добре се е научил да се държи като джентълмен. Въпреки това нищо не може да замени произхода. Като син на херцог Ашбъртън вие със сигурност ще се съгласите с мен.
— Не бих могъл да твърдя, че виждам непосредствена връзка между произхода и характера. Кенет прояви учудващо лош вкус, като отиде в Хароу. От единствения син на лорд Кимбъл се очаква по-добро, нали? — Майкъл допи шерито си. — Но дори стар итънец като мен трябва да признае, че абсолвентите на Хароу винаги се държат като джентълмени.
Мелбърн зяпна смаяно. Хароу беше почти толкова реномирано учебно заведение като Итън и дори скромен кавалерист като него не можеше да не усети сарказма в думите на Майкъл.