Майкъл смушка Катрин в гърба и изсъска ядно:
— По-тихо, за бога! — Вдигна глава и продължи много по-меко: — Ейми, аз съм полковник Кениън. Ранена ли си?
— Нищо ми няма, сър. — Малката изхълца задавено. — Опитах се да избягам.
— Смело момиче. Ей сега ще дойда да те взема.
— Как ще го направиш? — попита едва чуто Катрин.
Майкъл развърза въжето.
— Ще се кача на дървото, ще метна примка към каменната издатина и ще стигна до Ейми. След това ще се спуснем при теб. — Той извади сабята от ножницата и я остави на земята.
Катрин стоеше като вцепенена. Едва виждаше Ейми, а каменната издатина й изглеждаше съвсем малка.
— Внимавай — прошепна измъчено тя. Майкъл докосна ръката й.
— Винаги внимавам. — Отиде до дървото и започна да се изчаква към върха.
Катрин следеше движенията на дъщеря си с безумен страх. Според Майкъл спасяването беше лесно, но тя съзнаваше, че е смъртно опасно. Въжето можеше да се скъса, каменният перваз да се счупи.
Хората, който обичаше повече от всичко на света, бяха в опасност, а тя можеше само да се моли.
Някакъв странен вик изтръгна Халдоран от обятията на съня. Не беше чайка, нито диво животно. Той стана и отиде до прозореца. Зазоряваше се. Време за ставане. Щеше да закуси и да се върне на Бон. Ловът обещаваше да бъде интересен.
Забеляза някакво движение и се извърна да го проследи. Какво беше това, по дяволите?
Тъмна фигура се катереше безстрашно по стената. Кениън! А долу го чакаше Катрин, устремила лице нагоре. Проклятие! Не само, че бяха успели да избягат от Бон, ами и имаха дързостта да дойдат в Рагнарьок.
Още веднъж проклятие. До Кениън се очерта дребна фигурка. Ейми. Хлапачката се бе опитала да избяга. И тя беше като майка си. Значи трябваше да отстрани и нея.
Халдоран отиде до леглото си и дръпна шнура на звънеца. Вече беше почти облечен, когато се появи съненият Дойл.
— Събуди хората — заповяда кратко Халдоран. — Да се облекат и да вземат оръжията си от залата. Веднага! — излая той. — Време е да ги избием.
Майкъл се приземи успешно до Ейми и попита весело:
— Какво стана?
— У суках въже от чаршафите, но се скъса. — Тя изтри замърсеното си лице. — Скочих на тази издатина, но не знаех как да се спусна на земята.
— Отдавна ли си тук?
— Цяла вечност! — Гласът й затрепери. — Лорд Халдоран ми каза, че мама е мъртва, и реших да избягам, за да проверя дали е казал истината.
Проклетото копеле! Майкъл преглътна злобните думи. Халдоран явно си беше вкъщи. Трябваше да побързат. Скривайки загрижеността си, той продължи спокойно:
— Както виждаш, излъгал те е.
— Готова съм да го убия за тази лъжа! — В гласа й нямаше нищо детско.
— Аз ще го направя вместо теб.
— Защо сте при мама? — попита Ейми, докато той проверяваше въжето.
Майкъл реши да поразкраси истината.
— Майка ти имаше някои проблеми с дядо ти и ме помоли да я посетя, за да й помогна. Нали сме приятели.
Ейми кимна убедено.
— Най-бързият начин да се озовеш на земята е да те взема на гърба си. Страшно е, но вярвам, че ще се справиш.
Момичето кимна решително.
— Ще направя всичко, за да се махна оттук.
Майкъл клекна и тя го възседна. Макар че тялото й беше леденостудено стройните крачета се увиха здраво около кръста му.
— Готови ли сме?
— Да, сър.
Майкъл заслиза предпазливо. Ейми се беше вкопчила като маймунка в него. Вятърът залюля въжето и тежестта на Ейми го извади от равновесие. Бавното слизане изцеди и последните му сили. Никога не беше преживявал такова адско напрежение. А трябваше да внимава, за да не хвърли Ейми. Когато най-после стъпи на земята, дланите му бяха изподрани, а ръцете му трепереха неудържимо.
— Мамо! — Ейми скочи и се втурна към разплакалата Катрин. Майкъл се облегна на стената и задиша дълбоко и тежко.
Сцената беше затрогваща. Ейми беше най-щастливото дете на земята с такава майка.
Той се наведе и вдигна оръжието си.
— Да вървим. Трябва да се махнем, без да ни видят.
— Да сър, полковник. — Ейми се обърна към него, стискайки ръката на майка си. Катрин сияеше с цялото си лице.
Докато ги водеше към пътеката между двата острова, Майкъл си разреши да се надява. Още няколко минути и щяха да бъдат извън опасност. Само още няколко минути…
39
Макар че слънцето изгря и силуетите им се очертаваха ясно, Майкъл не се опитваше да се прикрива. Скоростта беше по-важна. След като прекосят дигата, можеха да се скрият в жалките храсти, но дотогава… Той стискаше здраво скъпоценната сабя, надявайки се, че няма да се стигне до битка.