— Изпийте го. До дъно. Имате нужда от нещо силно. — Той й подаде чашата, наля малко и на себе си и седна насреща й. Изглеждаше съвсем спокоен, но бдителният му поглед беше устремен в лицето й.
— Благодаря. — Катрин отпи голяма глътка бренди и се наслади на топлината, която се разпространи в тялото й. — Тъй като не можем да живеем без огън, се научих да потискам страха си. Нямах представа, че в сърцето ми се е насъбрал такъв ужас. Ако не бяхте тук, сигурно щях да си остана на мястото като вцепенено зайче, докато изгоря.
— Страхът ви е оправдан — отговори спокойно той. — Дори ако изключим трагедията с родителите ви, има твърде много жени, които са пострадали тежко при злополуки с огън.
— Благодарение на вас не се случи нищо лошо. — Тя облегна глава на стола, пийна още малко бренди и помилва котката под брадичката.
Огънят, който до преди минута я ужасяваше, изведнъж стана много приятен. Червеникавите му отблясъци се отразяваха в косата на Майкъл. При първата среща тя бе обезпокоена от строгия, внушителен вид на офицера. Заприлича й на фино наострен меч, качество, което беше наблюдавала у много други мъже, родени воини. Много бързо откри чувството му за хумор, но очевидно трябваше да се случи тази почти-катастрофа, за да открие, че е способен и на нежност.
Тя забеляза, че е изпразнила чашата си едва когато той се надигна и й наля още. Очите й изразиха съмнение.
— Ще се напия.
— Може би, но с малко повече късмет ще спите добре.
Тя си припомни кошмарите след смъртта на родителите си и отпи голяма глътка. Потърси друга, по-безопасна тема и попита:
— Чарлз Моубри спомена, че сте член на група, известна като «Падналите ангели». Клуб ли е това?
Майкъл направи неопределен жест.
— Това е само глупаво название, дадено ни от аристократичното общество. Основава се върху факта, че двама от нас носят имената на архангели, а другите двама, Люсиен и Никълъс, получиха злокобните прякори Луцифер и Олд Ник.
Катрин се усмихна.
— Познавам много млади офицери и ако съдя по наблюденията си, вие сте се наслаждавали на дяволската си слава.
В очите му грейна усмивка.
— Наистина беше така, но сега съм почтен възрастен и не ми се ще да го призная.
— Все още ли сте приятели?
— О, да. — Лицето му се разведри. — Клер, жената на Никълъс, казва, че сме се осиновили един друг, защото не сме доволни от семействата си. Мисля, че е права. Всъщност тя винаги е права.
Непрекият коментар накара Катрин да се замисли за семейството му. Спомни си, че винаги когато споменаваха благородния му произход, той се затваряше в себе си, ставаше едва ли не неучтив. Не й беше трудно да си го представи като паднал ангел, красив и опасен.
— Какви са приятелите ви?
Майкъл се усмихна.
— Представете си дълъг зид, който блокира пътя в двете посоки. Никълъс би вдигнал рамене и би решил, че не е нужно да мине по този път. Рейф ще намери човека, който отговаря за стената, ще поговори с него и ще мине покрай нея. А Люсиен ще намери таен път, за да мине под стената, без да го видят.
— А вие?
Усмивката му угасна.
— Аз ще се втурна право срещу зида и ще го блъскам, докато се срути.
— Чудесна черта за войник — засмя се Катрин.
— За трети път съм в армията — призна Майкъл. — На двадесет и една години си купих офицерски патент. Тогава ситуацията беше ужасна и се върнах в цивилния живот само след година.
Катрин се опита да пресметне.
— Когато Уелингтън навлезе в полуострова, вероятно сте купили втори патент.
Майкъл кимна.
— Изкуших се, когато разбрах, че херцогът е решен да действа енергично срещу Наполеон. — Изражението му стана неразгадаемо. — Имаше и… други причини.
Болезнени, ако се съди по израза на лицето му.
— Отказали сте се след абдикацията на императора, после отново сте дошли. — Катрин склони глава. — Защо мъжете отиват на война?
Майкъл я погледна замислено.
— Тъй като сте прекарали живота си между войници, вероятно знаете отговора.
— Не.
— Е, армията и флотата предлагат на джентълмените, особено на непървородните синове, какъвто съм аз, възможност за почетна кариера, особено когато е необходимо да се освободим от някои… затруднения — обясни сухо той.
— Да, но това не обяснява защо много мъже изпитват радост от целия този ужас. — Тя си припомни лазаретите, в които беше работила, и потрепери. — Половината войници, които познавам, чакат с нетърпение нова възможност да бъдат разкъсани на парченца.
Майкъл разклати брендито в чашата си.
— Войната е най-големият ужас, който познавам. Едновременно с това обаче човек се чувства жив като никъде другаде. Живее по-висш живот и заедно с това бяга от реалността. То е като наркотик.