Ако някой наистина щеше да тъгува за него, това бяха добрите му приятели Люсиен и Рейф. Естествено и Никълъс, но сега не можеше да мисли за него.
Мрачните му мисли бяха прекъснати от женски глас, хладен и ясен като уелски извор. Какво търсеше една английска дама в това мръсно, забравено от бога място? Сигурно беше една от неустрашимите офицерски съпруги, следващи мъжете си във всички несгоди и опасности на похода.
— Искате ли вода? — попита тихо тя.
Неспособен да говори, Майкъл кимна слабо. Една здрава ръка вдигна главата му и поднесе към устните му чаша с вода. Дамата ухаеше на мащерка и лавандула и той усети аромата на испанските хълмове въпреки миризмата на рани и смърт наоколо. Светлината беше твърде слаба, за да види лицето й, но се наслади на допира до меката кожа. Ако се раздвижеше, можеше да притисне лице към ръката й и да умре в мир.
Гърлото му беше твърде сухо, за да преглътне, водата потече от устата и по брадичката.
— Простете, не биваше да ви давам толкова много — проговори нежно тя. — Хайде да опитаме още веднъж.
Няколко капки минаха през напуканите му устни и той успя да ги преглътне, за да угаси огъня в гърлото си. Непознатата продължи по същия начин, докато раненият утоли жаждата си.
— Благодаря ви, мадам — прошепна с мъка Майкъл, щом си възвърна дар слово. — Много съм ви признателен.
— Направих го с радост. — Тя пусна внимателно главата му върху сламеника, изправи се и отиде при следващия ранен. Погледна го и проговори с мъка:
— Вайа кон Диос (Върви с Бога). — Испанското сбогом, подходящо повече за мъртвите, отколкото за живите.
След като тя се отдалечи, Майкъл задряма. Усети слабо кога дойдоха санитарите да вдигнат тялото от съседния сламеник. След минута на мястото на мъртвия беше настанен друг ранен.
Новодошлият беше в делириум и непрекъснато хленчеше:
— Мамо, мамичко, къде си? — Гласът издаваше, че е млад и умира от страх.
Майкъл много искаше да запуши ушите си, за да не чува отчаяния хленч. Ала отслабващите думи издаваха, че бедното момче няма да живее още дълго.
След известно време се чу друг глас.
— Повикайте мисис Мелбърн — помоли с необичайно мек глас шотландският хирург.
— Вие лично я изпратихте вкъщи, доктор Кинлок — отговори колебливо един от санитарите. — Беше крайно изтощена.
— Знам, но няма да ни прости, ако момчето умре без нея. Повикайте я.
Майкъл не можа да прецени колко време бе минало, когато чу шумолене на женски поли. Отвори очи и видя силуета на жена, запътила се право към него. Един лекар носеше фенер.
— Името му е Джем — каза съвсем тихо той. — Идва някъде от Източна Англия. Мисля, че беше от Съфолк. Прострелян е в корема и няма да изкара дълго.
Жената кимна. Макар че все още виждаше неясно, Майкъл повярва, че е видял тъмната коса и овалното лице на испанка. Ала гласът беше на дамата, която му даде вода.
— Джем, момчето ми, ти ли си?
Монотонните викове на момчето престанаха. Когато отново заговори, в гласа му звучеше безкрайно облекчение:
— О, мамо, мамичко, толкова се радвам, че дойде!
— Много съжалявам, че се забавих толкова, Джейми. — Тя коленичи до сламеника на умиращия, наведе се и го целуна по бузата.
— Знаех, че ще дойдеш. — Джем хвана ръката й. — Вече не ме е страх. Ти си тук и всичко ще бъде добре. Моля те, остани при мен.
Тя улови ръката му и я стисна нежно.
— Не се страхувай, момчето ми. Няма да те оставя сам.
Хирургът окачи фенера на един пирон над постелята на момчето и се отдалечи. Жената — мисис Мелбърн — седна в сламата до стената и положи главата на Джем в скута си. Момчето издаде дълбока въздишка на задоволство, когато пръстите й помилваха косата му. Жената запя нежна люлчина песен. Гласът й звучеше твърдо, макар че по бузите й се стичаха сълзи, докато животът на Джейми бавно угасваше.
Майкъл затвори очи и се почувства много по-добре от преди. Топлината и великодушието на мисис Мелбърн му напомниха за всичко добро и истинско на този свят. Докато съществуваха земни ангели като нея, си струваше да се живее.
Той потъна в дълбок сън и мекият й глас го топлеше като свещ, която устоява на падащия мрак.
Слънцето се издигна бавно над хоризонта, когато Джем въздъхна за последен път и утихна. Катрин отпусна главата му в сламата, изпълнена с тъга, за която нямаше сълзи. Той беше толкова млад…