Всички изведнъж се озоваха във въздуха. Кип изтърва перилото… или може би се беше разпаднало. Не можеше да види нищо освен вода. Каквото и да беше изхвърлило морето нагоре, беше спряло и сега водите отново се свличаха надолу с целия хаос на водопад. Кип пропадаше и пропадаше, и се бореше да си поеме дъх. Когато падна, го повлече някакво течение и го изхвърли настрани. Тялото му се удари в нещо, остърга се в нещо друго. Нямаше никакъв смисъл да се бори, водата го въртеше като клечка. Представа нямаше накъде е горе.
Усети нещо под себе си, посегна да го сграбчи, изтърва го, плъзна се покрай него. Течението оформяше бързи потоци и той осъзна, че трябва да избегне по-дълбокото. Посегна отново и докопа нещо, което приличаше на клон, не — на корен, и започна да се издърпва към по-слабото течение. Дробовете му изгаряха, а водата бе толкова мръсна, че не можеше да види нищо освен зелено. Надви паниката си, потисна я. Едно по едно, Кип. Сграбчваше корен след корен и продължаваше напред и нагоре.
Въздух! Кип запъна крака в корените долу, стисна онези горе, надигна глава и си пое дъх.
Течението го дърпаше към дълбокото, но той се задържа. Стоеше на нов остров и навсякъде около него се оттичаше вода — обратно в морето. Сушата, ако изобщо беше суша, не беше равна. На някои места водата не можеше да намери път и се въртеше в локви и езера.
Зелено. Всеки възможен оттенък, от тъмнозелено през бледата зеленина на лишей до изумрудено. Лъчисти смарагдови зеленини, които сияеха, и убитото зелено на влажни корени, смърчовозелено, сиво-зелено, маслинено и на морска пяна, и ментовозелено. Целият остров беше смесица от жива зеленина и зелен луксин. Кип стоеше на корени, пулсиращи от живот. Видя цял галеон, по загадъчен начин останал непокътнат, заклещен между клоните на нещо, което приличаше на паднало дърво, на петдесет стъпки във въздуха. Но докато гледаше в почуда, видя клони, които се катереха по корпуса на галеона като бръшлян. Обгърнаха го по средата, стегнаха се, счупиха палубите и попиляха моряците.
Целият остров бе жива зеленина — и се събуждаше.
Кип се огледа за черногвардейците и видя няколко на брега. Само осем. Но имаше още във водата — плуваха към острова. Гавин стоеше на стотина разтега от него, махаше с ръка и сочеше колоната. Изглеждаше разтревожен.
Кип затича към него.
Стигна до някакъв канал с бързо течаща вода, твърде широк, за да може да го прескочи. Хвърли зелен луксин в краката си и направи дъска, по която да тича, както беше видял да го прави командир Железни. Беше по-лесно от всяко притегляне, което бе правил. Зелената светлина сякаш сама напираше в очите му — трябваше едва да открехне запушалката и тя изтичаше навън съвсем лесно. Чувстваше се подивял от радостта и свободата на зеленото, радост без страх, радост без котва…
Но знаеше, че радостта, която изпитва, не е негова собствена.
Гавин не го дочака, а затича бързо към колоната. Това отначало подразни Кип, а след това го уплаши. Гавин щеше да изчака, ако можеше. Ако нямаше някаква абсолютно спешна необходимост, ако секундите не бяха абсолютно съдбоносни, щеше първо да поеме дъх. Щеше да поиска да събере целия си екип, както от човещина, така и по тактически причини. Това, че според него нямаше време нито за едното, нито за другото…
Звук, наподобяващ хиляда въздишки, се понесе над напастта — глухото ехо на разпукващи се мехури и освободен въздух. Кип затича право към един надигащ се мехур, раздиран отвътре от нефритенозелена ръка.
Командир Железни беше прав. Зелени бесове се бяха стекли тук, стотици хиляди, за да бъдат усъвършенствани от самата напаст. И сега се надигаха. Кип прескочи цветния бяс, надигнал се от лигавия си пашкул, и затича по-бързо, отколкото бе тичал през целия си живот.
— Заредете оръдията — заповяда командир Железни. Гледаше над залива към новия остров през монтирания на тринога далекоглед, с чиято помощ топчиите на батареята засичаха цели. Тея никога не го беше виждала толкова намръщен. — Хезик! Имаш ли някакъв опит?
Един черногвардеец с рамене като на бик пристъпи напред. Имаше само едно око и широк белег на лявата половина на лицето си, свидетелство за удар от меч.
— Да, сър, мама командваше пиратски преследвач в Теснините.
— Препоръки. Нямаме време.
— Не зареждаме всички оръдия. Само тези двете могат изобщо да поразят проклетото нещо и само това — с някаква степен на точност. — Посочи най-голямото оръдие. — Шест хиляди стъпки, но от тази височина и с този хубав барут можем да го улучим.
— Действай, Хезик. Целете се в голямата колона. Кулата.