— Зареждай — каза командирът.
Един оръдеен топуз точно сега щеше да е хубаво нещо, помисли Кип, вдигнал очи към Смъртта.
Но нямаше никакъв изстрел. Никакво избавление. Дори да стреляха точно сега, щяха да минат шест секунди, докато долети… а за шест секунди щеше да е мъртъв.
Кип замаха ръце в паника и посече. Кинжалът се заби в прасеца на великанката.
В този момент си помисли, че всичко е свършило. Беше я ранил, но не тежко, и сега тя щеше да го убие. Но великанката не направи нищо. Стоеше неподвижно все едно бе замразена в буца лед. Кип примига нагоре към нея. Тя избледняваше… буквално се изцеждаше от главата надолу все едно че беше забол в нея сламка и изсмукваше всичкия ѝ цвят. Зеленият луксин, който покриваше лицето ѝ, се разпадаше. Зелената ѝ коса се разсипа, зелената маска на съвършенство на лицето ѝ се сбръчка, разпадна се на дим, ухаещ на свеж кедър. Нефритените ѝ очи хлътнаха, тялото ѝ се сви и се смали. След няколко мига над Кип стоеше жена в дрипи на рокля, разкъсана от доскорошната ѝ големина и вече провиснала над съсухрени крайници. Зелените резки на разбитото хало заискриха в бялото на очите ѝ и изчезнаха. Зеленото в ирисите ѝ заблещука и изчезна. Кожата ѝ беше избледняла до естествения си светъл рутгарски оттенък.
Тя се свлече до Кип и при движението ѝ кинжалът падна от кървящия ѝ прасец.
Кип се надигна на колене. Жената вдигна ръка, сякаш се канеше да притегли.
Кип ѝ преряза гърлото и тя издъхна. Очите ѝ помръкнаха.
Зелената светлина от Ру угасна.
— Достатъчно — чу се глас. Не беше силен, но сякаш се вряза във всичко. Разтърси Кип до костите.
Забравил за мъртвата жена, Кип се обърна към центъра на кулата, където стоеше ново божество.
Атират, кралицата на сладострастието, любовницата на рая, господарката на лунната светлина, трябваше уж да е много неща, някои от които противоречиви. Но каквото и да беше тази богиня, не беше „тя“. За разлика от своите дванайсет великана, не беше по-висок от Гавин. Явно смяташе, че истинската мощ няма нужда да бъде изявявана вулгарно в превъзхождащ ръст. Макар че иначе избягването на вулгарността като че ли не беше особена грижа за Атират.
Не му беше останала човешка плът. Навсякъде луксин, изплетен толкова тънко, че можеше да е копринен плат, оформяше кожата му. Дълги преплетени фигури бяха изваяни по внушителните въжета на мускулите му и сякаш се сношаваха при всяко движение на ръцете и краката му. Косата му, пусната дълга, представляваше пано от преплетени лози и змии. На златна огърлица около шията му висеше един-единствен черен скъпоценен камък. Когато се движеше, мускулите му се разцепваха и приплъзваха, разкривайки пластове пурпур, който можеше да е бил кората на червена бреза или пък просто вени, незащитени от луксиновата му кожа. Беше с гола гръд и къса поличка от живи лози. Мъх покриваше гърдите му като косми и листа и треви напъпваха и повяхваха спонтанно по всяка повърхност на тялото му.
Беше толкова хубаво, че дори Гавин не можеше да определи дали е истинско, или илюзия.
Очите на бога представляваха късчета кремък и съществото сякаш беше огряно отвътре — със сила, със светлина, с магия, с живот. Според Гавин всичко това щеше да е много по-впечатляващо, ако можеше да вижда зеленото. Но нещо в начина, по който се движеше съществото, му беше познато. О, милостиви Оролам. Шпионите се бяха оказали прави.
— Дервани Маларгос — каза Гавин. — Никога не бях помислял, че ще те видя с пола. Щях да попитам какви си ги вършил от войната насам, но ми се струва, че бих могъл да рискувам с предположение. — От подмишницата на бога изпълзя хлебарка и се скри в ръката му. — Хубава буболечка. Внимавай с термитите.
Сърцето на Гавин натежа като олово. Беше се сражавал рамо до рамо с Дервани Маларгос. Той, Дазен, а не той, Гавин. Майка му беше признала, че е пратила наемен убиец да го ликвидира. Явно убиецът бе излъгал за успеха си. Дервани беше бащата на Тизис. Тъй или иначе, Дервани нямаше никаква причина да обича Гавин… не, Дазен всъщност.
Дервани си струваше да бъде убит, защото бе познавал Дазен. Беше там, в самия край при Разцепената скала. Можеше да е видял всичко. Ако Фелия Гайл беше права, той можеше да демаскира…
„Но може би трябва да съм по-притеснен, че ще ме убие сега, отколкото че ще съсипе живота ми в някакво хипотетично бъдеще.“
Атират вдигна ръце и Гавин усети как великаните зад него се надигнаха и се отдръпнаха.
— Гавин — каза Карис. — Гавин! — Презареждаше пистолета си и вече натикваше оловното топче в цевта. Макар и да не можеше да вижда зелено, Гавин все пак долови по-тъмната нишка луксин от очите ѝ надолу към дланите. — Гавин — каза тя. — Няма да направя това. Бягай!