— Няма да ме застреляш — каза Гавин.
— Проклет да си! Не съм аз!
— Ще останеш — каза Атират с глас като търкалящи се камъни. Посочи с пръст Гавин и тънка като паяжина нишка пропълзя от пода към краката му. Гавин я отби настрани. — Какво е това? — изсмя се Атират. — Така успяхме значи. Загубил си зеленото. Ти си една разбита Призма и въпреки това все още държиш поста си. Май трябва да ти благодаря за упоритата ти гордост, Гайл. Благодаря ти и довиждане.
Карис вдигна пистолета си като кукла на конци и стреля в главата на Гавин.
Той блъсна ръката ѝ настрани в последния миг и куршумът само го парна по шията. Лози изникнаха нагоре към краката му и той ги посече с меча си. Дебел клон го перна и го събори. Гавин се превъртя, надигна се и видя, че стои на самия ръб на кулата. Замаха с ръце.
От ръба на кулата изникнаха дръвчета с върхове като на копия и се стрелнаха към Гавин. Той избегна едно, но друго се заби в рамото му.
Гавин приклекна, отсече копията ниско долу и затича.
Карис все още стоеше вкоренена на мястото си и презареждаше пистолета. Последният черногвардеец, Бая Ниел, също бе като вкоренен: той също беше зелен и поради това — податлив на властта на Атират, но за щастие бе изтървал пистолетите си. Кулата се опитваше да сграбчи Гавин, предвиждаше дори накъде ще побегне и тръни изникваха по пътя му. Останалите трима великани стояха на стража и само гледаха, докато не им се повели друго. В другия край на кулата Кип беше зяпнал ококорен една мъртва жена. Гавин можеше само да се моли момчето да намери достатъчно разум, за да се престори на мъртво. Кип също можеше да притегля зелено.
Ново дърво изникна в краката на Гавин и той отскочи. Хвърли огнени потоци към Атират, но не можа да види дали постигнаха нещо. Още два тръна-копия се стрелнаха да го пронижат. Гавин се опита да си спомни нещо полезно, каквото и да е, за Дервани Маларгос.
Нямаше никакъв признак, че огньовете му са постигнали нещо. Зад Дервани израстваше трон. Гавин посече към трънените копия, прогори лозите, които се опитваха да го впримчат. Претърколи се и скочи към бога, като мяташе стрели от пламък и взривове зной.
И изведнъж подът изчезна. Зеленият луксин, който задържаше Гавин, просто изчезна при следващата му стъпка и след миг се преобразува около него, стегна го като желязо.
Но Гавин не беше безпомощен.
Повечето притеглящи бяха свикнали да притеглят от дланите си, като изтеклото се оформяше при китките или върховете на пръстите. Но човек не е длъжен винаги да прави като другите, нали?
Гавин разцепи кожата по раменете и ръцете си и хвърли червено и подчервено в луксина, който го държеше в плен. Той засъска и запуши и Гавин насмалко да се измъкне, но зеленото веднага се преобразува отново. Гавин хвърли всичко в него, крещеше и цепеше кожата по ръцете и гърдите си, по краката, и изливаше огън в прангите си.
Най-сетне се освободи, олюля се и вдигна ръце към бога, за да притегли жълто острие през мозъка му. Хвърли в това цялата неимоверна сила на волята си… и нищо.
Зяпна ръцете си. Никакъв луксин. Какво ставаше, по дяволите?
Никакво жълто.
Зеленото се изстреля нагоре по краката му и го задържа в плен за миг. Едва тогава Гавин видя грешката си. Атират беше сътворил мехур около целия връх на кулата. Прозрачен зелен мехур. Леща, която спираше всеки достъпен за Гавин цвят.
Но никоя леща не е съвършена, а Гавин не се канеше да се предаде и да умре. Притегли в себе си подчервено, но от това зеленото около ръцете му само задимя и луксинът отново израсна толкова бързо, колкото гореше. Притеглянето през леща бе като дишане през тръстика, която е твърде дълга, твърде тънка.
Гавин беше твърде слаб.
— Какво е усещането, Гавин Гайл? Да си смъртен, искам да кажа. Обкръжен от светлина и все пак безпомощен?
Гавин Гайл. Не че това имаше значение сега, но Дервани не го беше познал. Фелия Гайл се бе опитала да убие човек, който не беше заплаха… и тъй като се бе провалила, сега той беше заплаха.
Насмешливата усмивка на Гавин като че ли подразни новия бог.
— Мислех, че си умрял — рече той. Беше видял Кип отзад. Може би момчето щеше да успее да направи нещо, ако Гавин задържеше вниманието на Атират.
— За малко. Събрахме се неколцина. Притеглящи, оцелели от войната, но бяхме толкова пострадали, че вие щяхте да ни принудите да се самоубием. Бяхте взели каквото ви трябва от нас. Не искахме да умрем по ваша заповед. Затова се научихме да се пресъздаваме със светлина. Изгорените, наранените, осакатените. Станахме нови. Защото светлината не може да бъде окована, Гавин Гайл.