Щеше да бъде чудесно, неповторимо преживяване и с нетърпение очаквах тези очертаващи се като незабравими часове. Чантата, която носех, бе купена специално за този ден и в нея имаше 35-милиметрова камера, както и малък касетофон. Не бяха споменали нищо за микрофони и прожектори, нито за речта, която трябваше да произнеса, но така или иначе се бях подготвила. Едно от ценните ми качества беше, че винаги премислях нещата отдалеч. В края на краищата бях вече на петдесет години и достатъчно пъти бях попадала в небрано лозе, да не говорим за разочарованията ми в живота, така че винаги имах алтернативен план за действие. Приятелите ми обичаха да отбелязват способността ми да се измъквам суха от всякаква ситуация. Чувах ги да казват, че винаги имам резервен вариант в главата си.
Един шосеен влак (австралийски термин за камион, теглещ многобройни ремаркета в конвоен стил) от отсрещното движение мина покрай нас. Той изскочи от маранята по средата на платното. Върнах се от спомените си, когато шофьорът завъртя волана и ние напуснахме магистралата, за да поемем по неравен, страничен път, следвани в продължение на мили от облак червен прах. На едно място едва забележимите следи от гуми изчезнаха съвсем и аз осъзнах, че, пред нас изобщо няма път. Ние напредвахме зигзагообразно покрай храстите и джипът подскачаше по нащърбената пясъчна пустиня. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но шумът в откритата кола, блъскането на долната част на шасито и подскачането на тялото ми нагоре-надолу ме обричаха на неуспех. По-скоро трябваше да притискам челюстите си една в друга, за да не си прехапя езика. Пък и очевидно шофиращият не изгаряше от желание да обели дума.
Главата ми се подмяташе, като че ли бях парцалена кукла. Ставаше ми все по-горещо и по-горещо. Чорапогащникът сякаш се разтапяше по краката ми, но се опасявах, че ако събуя обувките си, те ще изхвърчат в необятността на меднооцветената равнинност, която ни заобикаляше, докъдето ми стигаше погледът. Вече не вярвах, че този ням водач някога ще спре. Всеки път, когато очилата ми за слънце се напрашаваха, аз ги избърсвах с крайчеца на комбинезона. Движението на ръцете ми отваряше шлюз към река от пот. Усещах как гримът ми се размазва и можех да си представя как ружът, който си бях сложила, сега се стичаше на червени ивици по шията ми. Трябваше да ми отпуснат поне двайсет минути да се приведа в ред преди представянето. Щях да настоявам за това!
Погледнах часовника си: бяха изминали два часа, откакто бяхме навлезли в пустинята. Чувствах се по-сгорещена и разнебитена откогато й да било. Шофьорът все така мълчеше, като се изключи, че от време на време тананикаше със затворена уста. Изведнъж ми просветна, че той изобщо не се представи. Може би не бях попаднала в точната кола! Но това беше глупаво, тъй като не можех да сляза, пък и той даваше вид на абсолютно убеден, че аз съм неговият пътник.
Четири часа по-късно спряхме пред постройка от вълниста ламарина. Отпред имаше малък тлеещ огън и две жени аборигенки станаха на крака, когато приближихме. И двете бяха на средна възраст, ниски, оскъдно облечени. Усмихваха се топло за добре дошли. Едната носеше лента на главата си, така че гъстата й и къдрава черна коса стърчеше под странен ъгъл. И двете изглеждаха слаби и атлетични, с обли пълни лица и светлокафяви очи. Докато слизах от джипа, шофьорът каза:
— Между другото аз съм единственият, който говори английски. Ще бъда твой преводач и твой приятел.
Няма що, помислих си, похарчих седемстотин долара за билет, хотел и нови дрехи само и само да се представя пред кореняци австралийци, и сега разбирам, че те даже не говорят английски, камо ли да разпознават тенденциите в модата.
Е, след като вече бях тук, можех да опитам да се омешам с тях, въпреки че в душата си знаех, че това е невъзможно.
Жените заговориха с резки, чужди за ухото ми звуци, които не приличаха да оформят изречения, а само отделни думи. Моят преводач се обърна към мен и обясни, че за да получа разрешение да присъствам на срещата, първо трябва да се почистя. Не разбрах какво имаше предвид. Вярно си беше, че имах няколко пласта прах и пот от пътуването, но, изглежда, не ставаше въпрос за това. Той ми връчи парче плат, което при разгъването открих, че е препаска, и ми каза да си я поставя, след като се освободя от дрехите си.
— Какво? — възкликнах, не вярвайки на ушите си. — Това да не е някакъв майтап?
Инструкциите бяха повторени строго. Огледах се за място, където да се преоблека, и не открих нищо. Какво можех да сторя? Бях дошла твърде надалеко и изтърпяла твърде много неудобства, така че връщане нямаше. Младежът се отдалечи. Помислих си, че с този пищемал все пак ще ми е по-хладно, отколкото в дрехите. Така че възможно най-дискретно аз съблякох изцапаните си нови дрехи, сгънат ги внимателно на купчинка и надянах местната премяна. После поставих нещата си върху камъка, който само допреди минути бе служил за пейка на чакащите жени. Чувствах се тъпо в безцветния парцал и съжалих за парите, дадени залудо при покупката ми на тоалет, „който щеше да направи добро впечатление“. Младежът отново се появи. Той също беше в нова премяна и стоеше пред мен почти гол, бе усукал само някакво парче плат в стил бански гащета. Беше бос, както и жените край огъня. Даде ми нови разпореждания — да сваля всичко: обувки, чорапогащник, бельо, както и всичките бижута, дори фибите, с които придържах косата си. Страх започна да измества любопитството ми, но аз постъпих така, както ми бе казано.