Спомням си, че напъхах бижутата във върха на обувката си. Направих нещо, което изглежда естествено за жените, въпреки че, сигурна съм, никой не ни е учил на това: поставих бельото си в средата на купчината дрехи.
Пелена гъст сив дим се извиси над тлеещите въглени в момента, когато към огъня бе прибавен един зелен храст. Жената с лентата на главата взе нещо, което изглежда да беше крило на огромен черен сокол, и го разтвори като ветрило. Тя започна да ми вее от глава до пети. Димът се изви към мен и се смеси с дъха ми. После тя направи въртеливо движение с показалеца си, което подразбрах, че означава „обърни се“. Ритуалът с дима бе повторен и зад гърба ми. След това ми бе подсказано да прекося огъня през дима.
Накрая ми бе съобщено, че съм почистена, и получих разрешение да вляза в металната барака. Докато младежът ме придружаваше до входа, аз видях как същата жена се наведе да вземе цялата купчина с мои вещи и ги задържа над пламъците. Тя ме погледна и се усмихна, когато очите ни се срещнаха, след което разтвори ръце. Всичко, което притежавах, отиде в пламъците.
За момент сърцето ми заглъхна и аз дълбоко въздъхнах. Не зная защо не нададох вик на протест и не изтичах веднага да спасявам ценностите си. Просто не го направих. По израза на лицето на жената разбрах, че действията й не са злонамерени. По-скоро беше направено по начин, по който на някой чужденец се даваше знак за изключително гостоприемство. Та тя е само една невежа, помислих си, и не отбира нищо от кредитни карти и важни документи. Бях благодарна, че поне си бях оставила самолетния билет в хотела. Знаех, че там имам и други дрехи, и се надявах някак си да се оправя, когато му дойдеше времето и вляза във фоайето на хотела по този парцал около мен. Помня, че си повтарях: „Хей, Марло, ти си печена жена. И това, което става, не е причина да си докараш някоя язва от яд.“ Но си взех бележка наум да си изровя по-късно пръстените от пепелта. Надявах се, че огънят ще угасне и мястото ще поизстине, преди джипът да ме откара обратно в града. Но не беше писано да стане така.
Много по-късно щях да осъзная символиката на акта, когато свалях своите скъпи и както ми се струваха, много необходими бижута. Предстоеше ми да науча, че времето за тези хора нямаше абсолютно нищо общо с часовете, които показваше златният инкрустиран с диаманти часовник, сега завинаги дарен на земята.
Много по-късно щях да разбера, че освобождаването от привързаността ми към вещите и някои убеждения беше вече незаличимо белязано като много съществена стъпка по пътя на моя човешки прогрес към живота.
ПЪЛНЕНЕ НА ИЗБИРАТЕЛНАТА УРНА
Бараката имаше три стени и покрив и ние влязохме през отвора на несъществуващата четвърта стена. Това беше вратата, а и нямаше нужда от прозорци. Беше по-скоро навес, който да пази сянка или пък служеше за пладнуване на овцете. Вътре горещината се подсилваше от друг запален между кръг от камъни огън. Нямаше и помен от същественото за човешкия бит: никакви столове или застелки на пода, нито вентилатор, нямаше и електричество. Всичко бе постигнато с парчета вълнообразна ламарина, скрепени едно към друго с помощта на изгнили дървета.
Очите ми бързо се приспособиха от ярката светлина, на която бяха изложени през последните четири часа, към полутъмното, постигнато от сянката и дима. Група възрастни аборигени стояха прави или седяха на пясъка. Мъжете носеха цветни и украсени препаски през главата, а по ръцете над лактите и около глезените си имаха прикрепени пера. Върху слабините си носеха същия тип „облекло“ като шофьора. Той не беше изрисуван, но другите бяха с оцветени знаци по лицата и крайниците. С бяло бяха положили точки, линии и изящни символи. По ръцете им се виждаха изображения на гущери, докато змиите, кенгурата и птиците населяваха краката и гърбовете им.