Жените не бяха толкова издокарани. На височина бяха като мен. Повечето бяха на доста години, но притежаваха гладка кожа с млечношоколадов цвят. Изглеждаха приветливи и здрави. Не видях нито една с дълга коса, повечето бяха остригали почти до голо къдрите си. Онези, които все пак си бяха оставили коса, я обуздаваха със стегната тясна лента през челото. Една съвсем стара беловласа жена, застанала до отвора, имаше гирлянди от ръчно направени цветя около шията и глезените. Цветята бяха дело на художник, виждаше се всеки отделен венчелист и всяка тичинка. Жените се бяха покрили или с по две парчета плат, или с едно цяло, което ги обгръщаше по подобие на моето. Не се виждаха бебета или малки деца с изключение на едно десетгодишно момче.
Очите ми се приковаха върху най-живописната личност в помещението — един мъж, в чиято черна коса сивееха отделни кичури. Подрязаната му брада подчертаваше силата и благородството на лицето му. Беше си сложил поразяващ накит за глава, направен от ярко оцветени пера на папагал. Още пера имаше около горната част на ръцете и около глезените си. Няколко предмета бяха прикрепени около кръста му, а на гърдите му висеше кръгла красиво изработена плочка от камък и семена. Няколко от жените носеха подобни, но по-малки висулки.
Той се усмихна и протегна и двете си ръце към мен. Докато се вглеждах в кадифеночерните му очи, ме обзе чувство на пълен покой и сигурност. Мисля, че имаше най-благото лице, което някога бях виждала.
Усещанията ми обаче се раздираха от противоречия. Изрисуваните лица и самите мъже, които стояха до острите като бръснач копия, подхранваха нарастващия ми страх. От друга страна, всеки излъчваше приветливост и атмосферата сякаш разпръскваше ухание на отпускащ душата комфорт и приятелство, така че емоционално аз се установих някъде по средата, като обсъждах собствената си глупост. Нямаше нищо от онова, което бях очаквала. Дори на сън не бих могла да измисля заплашителна ситуация, в която да присъстват толкова много любезни хора. Само фотоапаратът ми да не беше погълнат от пламъците извън сайванта: какви страхотни снимки ставаха! Можех да ги наредя в албум или да ги показвам като диапозитиви на някоя бъдеща омаяна публика, на роднини или на приятели. Мислите ми се върнаха към огъня. Какво още изгаряше там? Потръпнах при мисълта, че международната ми шофьорска книжка, оранжевите австралийски банкноти, стодоларовката, която носех в една тайна преграда на портмонето от младини, удостоверение за времето, през което съм била на работа в телефонната компания, любимото крем-червило, което не можех да си го доставя в тази страна, диамантеният ми часовник и пръстенът, който леля Нола ми бе подарила за осемнайсетия рожден ден, горяха в огъня.
Безпокойството ми бе нарушено и аз бях представена на племето от преводача, чието име беше Ооота. Той произнасяше това „Ооо“ почти като „Оооооо“ и след това рязко добавяше „та“.
Приятелски настроеният мъж с невероятните очи бе назоваван от аборигените Племенния Старейшина. Той не бе най-възрастният мъж от групата, но бе определен за водач.
Някаква жена започна да удря една в друга две пръчки и скоро бе последвана от други жени. Копиеносците започнаха на свой ред да удрят с дългите си оръжия по пясъка, а останалите запляскаха с ръце. Всички запяха нещо като монотонен речитатив. Бе ми даден знак с ръка като покана да седна на пясъчния под. Групата започваше своя корроборее, или празник. При завършване на всяка песен веднага тръгваше нова. Досега не бях забелязала, че някои от хората носеха на глезените си гривни, направени от огромни шушулки, но сега те се набиваха на очи, тъй като изсъхналите семена в тях се превърнаха в пулсиращи хлопки. По едно време имаше една-единствена танцьорка, после станаха много. Понякога мъжете танцуваха сами, друг път жените се присъединяваха към тях. Споделяха историята на своето племе с мен.
Към края темпото на музиката се забави, движенията също се успокоиха. После секнаха. Остана само един постоянен тътен, който сякаш бе синхронизиран с ударите на сърцето ми. Сега всички бяха мълчаливи и неподвижни. Гледаха към водача си. Той се изправи и тръгна към мен. Когато ме доближи, спря и се усмихна. Възцари се неописуемо усещане за общуване. Имах интуитивното чувство, че сме стари приятели, но, разбира се, това не беше вярно.
Предположих, че самото му присъствие ме кара да се смятам добре приета и спокойна.