— Мили Господи — казах си аз. — Помогни ми да разбера какво става.
Отговорът дойде мигновено.
Бях пропътувала повече от десет хиляди мили от своя град в Америка, но не бях помръднала и на инч в мисленето си. Аз пристигах от света, ръководен от лявото полукълбо на мозъка. Този свят бе основан на логика, оценъчност, четене, писане, математика, причинно-следствена връзка. А тук се намирах в действителност, ръководена от дясното полукълбо на мозъка, с хора, които не ползваха нито една от моите така наречени важни образователни идеи и цивилизационни необходимости. Те бяха господари на дясното мозъчно полукълбо и живееха, движени от творчество, въображение, интуиция и духовни идеи. Те не смятаха за необходимо да обличат в думи общуването помежду си, то се осъществяваше чрез мисъл, молитва, медитация или както щете го наречете. Аз бях искала и молила за помощ на глас. Колко ли невежа съм им се сторила. Който и да е от Истинските Хора би помолил мълчаливо, един ум би помолил друг ум, едно сърце — друго сърце, един индивид — универсалното съзнание, което свързва в едно целия живот. До този момент се бях считала различна, отделна, настрани от Истинските Хора. Те повтаряха, че ние всички сме Едно и те живеят в природата като Едно, но дотогава аз бях само наблюдателят. Аз самата се държах настрана. Трябваше да стана Едно с тях, с Вселената и да общувам по начина, присъщ за Истинските Хора. Така и направих.
— Благодаря — казах аз наум към извора на това просветление и след това отново наум извиках: — Помогни ми! Моля те, помогни ми! — Използвах и думите, които чувах племето да произнася всяка сутрин: — Ако е за мое висше добро и за висшето добро на целия живот, който е навсякъде, позволи ми да се уча.
Веднага в главата ми се оформи мисълта: „Постави камъка в устата си.“ Огледах се. Нямаше никакви камъни. Вървяхме по пясък, гладък като за пясъчен часовник. Мисълта се появи отново. „Постави камъка в устата си.“ Тогава аз се сетих за камъка, който бях избрала и все още държах върху гърдите си. Беше стоял там с месеци. Направо го бях забравила. Извадих го и го налапах, после го запремятах из уста и като по чудо усетих навлажняване. Скоро започнах и да преглъщам. Просветна надеждица. Може би не беше писано да се мре този ден.
— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти — изрекох мълчаливо. Избиваше ме и да си поплача, но тялото ми не разполагаше с достатъчно влага за сълзи. Така че продължих да моля за помощ на ум: — Аз мога да се науча. За целта ще направя всичко необходимо, каквото и да е то. Само ми помогни да намеря вода. Не знам какво да направя, какво да търся, накъде да вървя.
Мисълта се появи в мен: „Бъди вода. Бъди вода. Когато си способен да бъдеш вода, ще намериш вода.“
Не знаех какво означава това. За мен то нямаше смисъл. Да бъда вода!? Не беше възможно. Но аз отново се съсредоточих да забравя моето програмиране съобразно обществото на лявото мозъчно полукълбо. Изключих логиката, причинното мислене. Отворих себе си за интуицията, а затворих очи. И започнах да бъда вода, вода. Докато вървях, карах сетивата ми да работят. Можех да помириша водата, да я вкуся, да я усетя, да я чуя, да я видя. Аз бях студена, синя, бистра, кална, застинала, вълнообразна, заледена, топяща се, изпаряваща се, пара, дъжд, сняг, мокра, хранителна, разплискваща се, разливаща се, безкрайна. Аз бях всеки възможен образ на водата, който ми дойде наум.
Ние прекосявахме равнинна местност, съвършено плоска, докъдето ми стигаше погледът. Виждаше се само някаква мъничка, съвсем мъничка могила, пясъчна дюна шест стъпки висока със скална издатина на върха. Изглеждаше напълно не на място в този пуст пейзаж. Аз се приближих до нея, очите ми бяха полупритворени от силната светлина и почти изпаднала в транс, седнах върху скалата. Погледнах надолу и видях, че моите подкрепящи ме и безусловно обичащи ме приятели бяха спрели с вдигнати към мен глави, а усмивката им беше закачена за ушите. Аз немощно отговорих на усмивката. После поставих назад лявата си ръка, за да се наместя по-стабилно, и почувствах нещо мокро. Главата ми се завъртя като откачена. Там, зад мен в скалата, на която стърчах, имаше вир с диаметър десет стъпки и около осемнайсет инча дълбок, пълен с прекрасна, кристално бистра вода, събрана от вчерашния надсмиващ ни се дъждовен облак.