Старейшината откачи от пояса си нещо като дълга кесия, направена от кожата на птицечовка, и я размаха във въздуха. Отвори я и изсипа съдържанието й на земята. Около мен се посипаха камъни, кости, зъби, пера и кожени дискове. Няколко души от племето помогнаха да се отбележи къде бе паднал всеки от предметите. След това ги върнаха обратно в кесията. Старейшината произнесе нещо и ми я връчи. Сетих се за Лас Вегас, така че и аз я вдигнах във въздуха и я разклатих. Повторих играта с отварянето и разхвърлянето на съдържанието, като нямах никаква представа къде какво пада. Пълзейки, двама мъже използваха стъпалото на трети, за да измерят на колко стъпки разстояние се бяха приземили предметите при моето хвърляне в сравнение с предишното на Старейшината. Няколко души коментираха резултата, но Ооота не благоволи да ми съобщи какво са казали.
Този следобед участвах в няколко изпитания. В едно от тях, което беше много впечатляващо, се използваше някакъв плод. Той беше дебелокор като банан, но във формата на круша. Този бледозелен плод ми бе даден и ми бе казано да го държа и да го благословя. Какво можеше да означава това? Нямах и най-малката представа, така че просто произнесох наум: „Моля Те, Господи, благослови тази храна.“ После подадох плода обратно на Старейшината. Той взе нож, отряза му върха и започна да го бели. Вместо да пада надлъжно, както е при банана, тази кора се отделяше като серпантина. Когато падна първото кръгче, всички лица се извърнаха към мене. Притесних се от тези тъмни вторачени в мен очи. В един глас, сякаш се бяха упражнявали, те отрониха: „А!“ Това се повтаряше всеки път, когато Старейшината отделяше накъдрено парче кора. Не знаех дали това „А!“ означава нещо добро или нещо лошо, но поне усещах, че като че ли обикновено кората не се къдри, докато я белят, и че каквото и да означаваше това изпитание, аз бях изкарала добра оценка.
Към мен приближи млада жена, носеше чиния, препълнена с камъни. Може би беше по-скоро някаква мукавена подложка, а не чиния, но купчината камъни бе толкова висока, че изобщо не можех да видя в какво са сложени. Ооота ме погледна много сериозно и каза:
— Избери един камък. Избирай го мъдро. Той притежава силата да спаси твоя живот.
Настръхнах на мига, въпреки че бях сгорещена и потна. Вътрешностите ми реагираха на своя собствен език, сякаш събраният ми на топка стомах питаше: „Какво означава това? Сила, която да спаси живота ми?“
Огледах камъните. Всички ми се сториха еднакви. Нямаше нищо, което да отличи който и да е от тях. Те бяха обикновени сиво-червени речни камъни с големината на четвърт долар. Искаше ми се поне някой да проблесне или да ми направи впечатление на по-специален. Никакъв късмет. Така че аз се престорих: взрях се съсредоточено, все едно че ги изучавах най-сериозно, и после избрах от върха, като го вдигнах тържествуващо. На лицата, които ме заобикаляха, светна одобрение и аз вътрешно се зарадвах: „Уцелих точния камък!“
Но какво щях да правя с него? Не можех да го пусна и да обидя чувствата им. В края на краищата този камък не означаваше нищо за мен, но изглеждаше толкова важен за тях. Не притежавах джоб, в който да го сложа, така че го напъхах в деколтето на новата си премяна, това беше единственото място, за което можех да се сетя. Предвидливо забравих за онзи друг естествен джоб на жената.
После те угасиха огъня, събраха малкото си притежания и поеха през пустинята. Кафявите им почти голи торсове проблясваха на слънчевите лъчи, докато се нареждаха в нишка за пътуването. Изглежда, че срещата бе приключила, и то без никакъв обяд или награда! Ооота закрачи последен и след като се отдалечи на няколко метра, се обърна и каза:
— Хайде. Тръгваме.
— Но къде отиваме? — попитах аз.
— Ще пътешестваме.
— В каква посока?
— Ще прекосим Австралия.
— Чудесно, няма що! И колко време ще отнеме?
— Приблизително толкова, колкото луната три пъти да се смени.
— Да не искаш да кажеш три месеца?
— Да, горе — долу три месеца.
Въздъхнах дълбоко. След това произнесох към Ооота, който се отдалечаваше:
— Добре де, това може да звучи като голямо забавление, но виждаш, че аз не мога да дойда. Днес не ми е подходящ ден за тръгване. Имам отговорности, задължения, чакат ме плащания на сметки. Не съм направила никаква подготовка. Ще ми е нужно време, преди да тръгна на екскурзия или на къмпингово пътешествие. Вероятно не разбиращ: аз не съм австралийска гражданка, аз съм американка. Ние не можем да отидем в една чужда страна и просто така да изчезнем. Вашите емиграционни власти ще се побъркат, а моето правителство ще изпрати хеликоптери да ме търсят. Сигурно някой друг път, когато съм предупредена предварително, ще мога да се присъединя към вас, но не и днес. Не мога да тръгна с вас днес. Не, днешният ден изобщо не е подходящ.