За първи и единствен път видях тези хора да се прехласват пред неща, които за мен имаха определението на лични вещи. В пещерата те пазеха своите ритуални предмети, както и майсторски изработени спални постелки с много натрупани една върху друга кожи, за да се образува меко и дълбоко ложе. Разпознах и копита от камили, които бяха превърнати в нещо като сечива. Всъщност се намирах в стая, която според представите ми беше музей. Тук те съхраняваха и купища предмети, събирани през годините от онези сред тях, които бяха посещавали градовете. Имаше и изрезки от списания с картинки на телевизори, компютри, автомобили, танкове, ракетни площадки, игрални машини, прочути сгради, различни раси хора и дори храна за чревоугодници в лъскави цветове. Можеха да се съзрат и слънчеви очила, самобръсначка, колан, цип, безопасни игли, клещи, термометър, батерии, няколко молива и писалки, а също и няколко книги.
Имаше и кът, където тъчаха особен вид платно. Те търгуваха с вълна или други прежди със съседни племена, случваше се да правят и рогозки от лико или въжета. Наблюдавах как един седнал мъж взе в ръка няколко нишки и започна да ги усуква върху бедрото си. Той продължаваше да добавя нови нишки и да усуква, докато получи дълга връв. Съединявайки няколко подобни върви, той направи въже, което беше с неравномерна дебелина. В много от тези ръчни произведения се заплитат също и косми. По онова време все още не осъзнавах, че тези хора покриват телата си единствено защото знаеха, че за мен ще бъде много трудно, да не кажа невъзможно, да ги възприема как се разхождат съвършено голи.
Прекарах си деня в цъкане с език. Ооота беше неотлъчно до мен, за да ми обяснява, докато разглеждах това и онова. На някои места трябваше да се придвижваме с факли, но в средната част на помещението каменният таван позволяваше на светлината да прониква с целия си блясък. Пещерата на Истинските Хора не е култово място. На практика всеки един миг от живота им представлява култов акт. На това свещено място те съхраняват памет за своята история, това е място, където те дават уроци по истина и пазят своите ценности. Това е убежище от Мутантската мисъл.
Когато се върнахме в централното помещение, Ооота ми показа отблизо каменните и дървени статуи. Широките му ноздри се разшириха още повече, докато ми обясняваше, че шапките върху главите им подсказват личността на всяка статуя. Малката шапка означавала мислите, нашата памет, вземането на решения, физическото представяне на сетивата на тялото, удоволствието и болката — всичко това аз отнесох към съзнанието и подсъзнанието. Високата шапка представлявала нашето творческо аз, как можем да проникнем в познанието и да изобретим все още несъществуващи неща, да имаме преживявания, които могат да бъдат действителни, но могат и да не бъдат такива, да се настроим на вълната на мъдростта, изстрадана от всички същества и хора, които някога са живели на този свят. Хората търсят осведомление, но, изглежда, не се досещат, че и самата мъдрост търси своето проявление. Високата шапка също представлявала нашето истинско и съвършено аз, онази част от нас, която е вечна и към която можем да се обърнем при случаи, когато ни е нужно да знаем дали някое замислено от нас действие ще бъде за наше висше добро. Имаше и трети вид шапка, която затулваше лицето и се диплеше отзад, докосвайки земята. Тя пък посочвала връзката между всички нива: физическо, емоционално и духовно.
Повечето от статуите бяха сътворени с внимание върху всеки детайл, затова се учудих, когато видях една от тях без зеници. Какъв ли беше този сляп символ?
— Вие вярвате, че Божественото Единение вижда и съди хората — обади се Ооота. — Ние считаме, че Божественото Единение усеща намерението и чувството на хората и не се интересува от това, какво правим, а защо го правим.
Това бе най-значимата нощ от цялото пътуване. През нея научих защо се намирам там и какво се очаква от мен.
Изпълнихме и ритуал. Наблюдавах как художниците приготвят боя от бяла глина: два нюанса на червеникава охра и лимоновожълто. Създателят на Инструменти направи четки от две къси пръчки на дължина около шест инча, които разръфа откъм края със собствените си зъби. Хората от племето скоро положиха върху себе си сложни рисунки, изобразяващи животни. А мен облякоха в костюм от пера, някои от които бяха от птицата ему — в мек ванилен цвят. Трябваше да имитирам коокабура — австралийската разновидност на птицата рибарче. Моето участие в ритуалната драма беше да изобразя птицата като носител на послание, прелитаща до всички кътчета на света. Коокабура е красива птица, но издава крясък, който често бива сравняван с рева на магарето. Коокабурата има силен инстинкт за оцеляване. Тя е голяма птица и е подходяща да бъде използвана.