Ооота се усмихна:
— Всичко е наред. Който трябва да знае, ще знае. Моите хора чуха твоя вик за помощ. Ако някой в племето бе гласувал срещу теб, те нямаше да предприемат това пътуване. Ти бе подложена на изпитанията и бе одобрена. Това е изключителна чест. Не мога да ти обясня. Трябва да минеш през това преживяване. То е най-важното нещо, което ще свършиш през този си живот. Родена си, за да го направиш. Божественото Единение е в действие, това е твоето послание. Не мога да ти кажа повече. Хайде. Последвай ни.
Аз стоях, взряна в австралийската пустиня. Тя бе необятна, пуста и въпреки това красива. Приличаше на самозареждаща се батерия, която няма изчерпване. Джипът беше там с ключа на таблото. Но от коя посока бяхме дошли? В продължение на часове се движехме без път с нескончаеми завои и криволици. Аз нямах обувки, нито вода, нито храна. Температурата по това време на годината в пустинята беше между сто и сто и трийсет градуса по Фаренхайт. Бях доволна, че са гласували да ме приемат, но кой го бе грижа за моя глас? Струваше ми се, че решението не зависи от мен.
Не исках да отида. Те искаха от мен да положа живота си в техните ръце. Бяха хора, които току-що бях срещнала и с които дори не можех да разговарям. Какво щеше да стане, ако загубя работата си? Само това ми стигаше; нямаше да имам никаква сигурност за бъдещето си, лишена от пенсионния чек на някоя компания! Беше лудост! Разбира се, че не можех да тръгна!
Тогава си помислих: „Обзалагам се, че това трябва да е двустранна сделка. Първо те си играят някакви игрички тук в този сайвант, после излизат в пустинята и продължават да си играят. Тръгнали са надалече, а нямат никаква храна. Най-отвратителното, което може да се случи, е, ако те очакват от мен да прекарам нощта на открито. Сигурно не, та нали само един поглед бе достатъчен да установят, че аз не си падам по къмпингите, аз съм си градско чедо, което не може да мине, без да полежи във ваната, покрито с пяна! Е, може да направя изключение, ако наистина се налага! Но сега трябва просто да им кажа най-настоятелно, че вече съм си платила за нощувката в хотела и че те трябва да ме върнат там утре преди времето, в което трябва да го напусна. Нямам никакво намерение да плащам пресрочен престой, само и само да угодя на тези глупави и необразовани хора.“
Наблюдавах как с отдалечаването си все повече и повече фигурите се смаляваха. Нямах време да претеглям на везни всички плюсове и минуси. Колкото повече стоях и се чудех какво да правя, толкова повече те изчезваха от погледа ми. Точните думи, които си казах, се запечатаха в съзнанието ми толкова отчетливо, сякаш ги бях издълбала на дърво: „Добре, Господи. Знам, че Ти наистина имаш много странно чувство за хумор, но този път съвсем не Те разбирам!“
С вълнение, което като топка от пинг-понг се мяташе между страх, удивление, неверие и чисто изумление, аз последвах племето аборигени, които наричаха себе си Истински Хора.
Не бях нито със завързани ръце, нито ми беше запушена устата, но се усещах като пленник. Струваше ми се, че се превръщам в жертва, пристъпваща принудително към среща с непознатото.
С ОБУВКИ, КАКТО МЕ Е МАЙКА РОДИЛА
Не бях изминала кой знае какво разстояние, когато усетих пронизваща болка в краката. Достатъчен ми беше един поглед, за да установя, че целите бяха набити с осили и тръни. Опитвах се да ги изтръгна, но едва направила следваща стъпка, на тяхно място се забиваха нови. Започнах да се придвижвам, подскачайки на един крак, докато в същото време се опитвах да измъкна някой от болезнено впитите тръни. Сцената изглежда да е била много комична за групата, която се извърна да ме гледа, защото усмивките ставаха все по-широки. Ооота спря да ме изчака и лицето му изразяваше съчувствие, когато каза:
— Забрави болката. Ще отстраниш тръните, когато спрем за почивка. Научи се да търпиш. Съсредоточи вниманието си другаде. Сега не можеш да направиш нищо.
Съветът му „да насоча вниманието си другаде“ беше важен за мене. Аз бях работила със стотици хора, изпитващи болка, особено през последните петнайсет години като лекар, специализиран в акупунктурата. Много често при критични състояния пациентът трябва да избира между някой опиат, който ще притъпи съзнанието му, или прилагането на акупунктура. В своята образователна медицинска програма за оказване помощ по домовете аз бях използвала същите тези думи. Очаквах от хората, които лекувах, да правят точно това, а сега някой го очакваше от мене. Беше по-лесно на думи, отколкото на практика, но аз се справих.