Жената на Духа повървя с мен известно разстояние и когато слънцето настигна зората, тя посочи към стелналия се пред нас град. Беше време да се завърна в цивилизацията. Кафявото, набраздено от бръчки лице се извърна и пронизващите черни очи отправиха взор оттатък ръба на скалата. Жената на Духа заговори на своя роден език, като ми показваше далечния град, и аз разбрах, че това се превръщаше в утрин на освобождението — племето ме освобождаваше и ме отпращаше от учителите. Колко добре бях усвоила уроците им? Единствено времето щеше да покаже. Можех ли да запомня всичко? Може и да беше смешно, но бях далеч по-загрижена за това да предам тяхното послание, отколкото за собственото си завръщане в обществото на оситата.
Ние отидохме при групата и всеки един от членовете на племето ми каза довиждане. Ние разменихме онова, което изглежда да беше универсална форма за сбогуване между приятели — прегръдка. Ооота каза:
— Не можехме да ти дадем нищо, което ти вече да не притежаваш, но чувстваме как въпреки това, че не ти дадохме, ти се научи да приемаш, да получаваш и да взимаш от нас. Това е и нашият подарък.
Кралският Черен Лебед взе ръцете ми в своите. Мисля, че имаше сълзи в очите. Сигурна бях.
— Моля те, никога не губи твоите две сърца, приятелко — започна той, а Ооота продължи да превежда за мен. — Ти дойде при нас с две отворени сърца. Сега те са пълни с разбиране и чувство и за двата свята — нашия и вашия. Ти ми подари урока за второто сърце. Сега аз зная и разбирам нещо, което преди беше извън представите ми. Аз ценя нашето приятелство. Върви в мир и нека нашите мисли те закрилят.
Очите му просветнаха отвътре, когато той добави мислено:
— Ние отново ще се срещнем, без нашите обременяващи ни тела.
ЩАСТЛИВ КРАЙ
Докато се отдалечавах, усещах, че животът ми никога няма да бъде отново толкова непретенциозен и същевременно пълен със значимост, както беше през последните няколко месеца, и че една част от мен винаги ще желае, ако би могла, да се върне.
Отне ми цял ден да се добера до града. Изобщо нямах идея по какъв начин ще стигна от него, където и да се намираше той, до къщичката ми под наем. Съгледах магистралата, но не ми се стори особено умно да вървя по нея, така че продължих да напредвам през храстите. В един момент аз се обърнах да погледна назад и точно тогава сякаш от нищото се появи лек порив на вятъра. Той изтри като с огромна гума стъпките ми по пясъка. Все едно чистеше и най-малкия спомен за моето пребиваване в Пустошта. Моят периодичен изпращач, кафявият сокол, се спусна над главата ми точно когато стигнах покрайнините на града.
В далечината видях възрастен човек. Той беше облечен в сини джинси и спортна риза, напъ-хана под солидния колан, на главата му се мъдреше стара, поизносена шапка в горскозелено. Дока-то се приближавах, той не само че не се усмихна, но ми отправяше и пълни с недоумение погледи.
През вчерашния ден аз имах всичко, от което се нуждаех: храна, облекло, подслон, медицински грижи, приятели, музика, забавления, подкрепа, семейство и много смях — всичкото това безплатно. Но този свят вече беше зад гърба ми.
През настоящия ден, поне ако не просех, нямаше начин да функционирам. Всичко необходимо за съществуването трябваше да бъде купувано. Нямах избор. В този момент бях докарана до просяшка тояга, без да имам дори тояга. Само на мен ми бе известна истината за собствената ми личност под тази мизерна външност и мръсотия. Моята връзка с бездомните на света в този миг се промени завинаги.
Като доближих австралиеца, попитах:
— Можете ли да ми заемете няколко монети? Аз току-що излязох от Пустошта и трябва да завъртя няколко телефона, но нямам пари. Ако желаете, дайте ми името и адреса си и ще ви ги върна.
Но човекът само продължи да се взира безмълвно и така напрегнато, че веждите му сменяха посоки. След това бръкна в десния си джоб, извади монета, докато през това време запушваше нос с лявата ръка. Знаех, че смърдя ужасно. От банята ми без сапун в крокодилската локва бяха минали две седмици. Човекът поклати глава в знак, че не проявява интерес да му върна парите, и светкавично се отдалечи.