След малко спряхме да починем за няколко минути и аз открих, че повечето от връхчетата на тръните се бяха отчупили, загнездили се под кожата ми, те причиняваха кървене. Вървяхме по спинифекс — това, което ботаниците наричат австралийска трева. Тя вирее покрай бреговете, спечена между пясъците, където едва има влага, като развива подвити остриета, достойни за касапски нож. Определението трева е много измамно, защото тази растителност с нищо не напомня за нея. И тези остриета не само че порязват, но и тръните по тях наподобяват бодлите на кактус. Когато проникваха в кожата ми, оставяха възпалени и червени подутини като от ужилване. За щастие аз съм човек, който повечето живее на открито, радвам се на умерен слънчев загар и често обичам да ходя боса, но стъпалата ми не бяха подготвени чак за такова малтретиране. Болката продължаваше, по краката ми избиваше кръв във всички възможни окраски от яркочервено до тъмнокафяво, въпреки че опитвах да насочвам вниманието си другаде. Като поглеждах надолу, вече не различавах лющещия се лак по ноктите от червения цвят на кръвта ми. Най-накрая краката ми станаха безчувствени.
Напредвахме в пълно мълчание. Това, че никой не говореше, изглеждаше странно. Пясъкът беше топъл, но не чудовищно горещ. Слънцето беше жарко, но не и непоносимо. От време на време природата сякаш се смиляваше над мене и ми даряваше кратък полъх от по-хладен въздух. Когато поглеждах напред пред групата, като че ли липсваше ясно определителна линия между земята и небето. Установявах същото във всички посоки, все едно пред мен бяха акварели, в които небето прелива в пясъка. Научният ми мозък желаеше да уталожи объркаността си с помощта на компас. На хиляда стъпки над главите ни някакви наченки на облачност караха самотно дърво на хоризонта да изглежда като латинско „и“ със старателно положена точка. Чувах единствено хрущящите стъпки по земята. Случваше се някое пустинно животно да раздвижи близките храсти и така да наруши монотонността. Голям кафяв сокол се появи от нищото, започна да кръжи и да се спуска над главата ми. Той сякаш проверяваше моя личен напредък, защото не се спускаше над никой друг. Толкова бях различна, че може би разбирах защо му е нужно да ме огледа отблизо.
Без предупреждение цялата колона спря да върви направо и зави под ъгъл. Това ме удиви: не чух думи, указващи да сменим посоката. Изглежда, всички с изключение на мен просто го усещаха. Помислих, че вероятно са водени от някаква следа, но беше повече от очевидно: не следвахме никаква пътека в пясъците и спинифекса. Ние бродехме в пустинята.
Главата ми гъмжеше от мисли. В тишината ми беше лесно да наблюдавам как те прелитат от едно на друго.
Наистина ли това се случваше? Може би беше сън. Те казаха, че ще прекосим Австралия. Това беше невъзможно! Да вървим с месеци! Нито пък беше разумно. Те били чули моя вик за помощ. Какво означаваше това? Било нещо, което съм родена да направя! Каква шега. Амбицията на моя живот не беше да страдам, докато изследвам тази пуста затънтена област. Притеснявах се също и за тревогите, които изчезването ми щеше да причини на децата ми, особено на дъщеря ми. Бяхме много свързани. Сетих се за хазяйката си, която беше едра възрастна матрона. Ако не й платях наема навреме, тя щеше по свой начин да ми помогне да си оправя сметките с други собственици, от които само преди седмица бях наела телевизор и видео. Е, препритежаването на вещи можеше да бъде уникално изживяване!
На този етап все още не вярвах, че ще вървим повече от един ден. Та нали все пак нямаше и следа от нещо за ядене и пиене.
Засмях се гласно. Собствена шега. Колко пъти си бях повтаряла, че искам да спечеля екзотично пътешествие с изцяло платени разноски! Ето ми го. Всичко ми бе осигурено. Дори не се налагаше да си опаковам четката за зъби или дрехи за преобличане. Не беше точно това, което имах предвид, но със сигурност беше нещо, за което безкрайно много пъти си бях мечтала.
С напредването на деня многото порязвания, засъхналата кръв и подутините превърнаха стъпалата ми в грозни, безчувствени и окаяни крайници. Усещах краката си като дърво, раменете ми бяха изгорели до болка, а лицето и ръцете ми бяха зачервени и ожулени. Този ден вървяхме около три часа, през които границите на моята издръжливост бяха разширявани непрекъснато. Имаше моменти, в които усещах, че ако не седна, щях да припадна. Тогава обаче се случваше нещо, което отвличаше вниманието ми. Или соколът се появяваше и издаваше своите странни и тайнствени крясъци, или някой тръгваше редом с мене и ми предлагаше да пийна вода от съд с непозната направа, окачен около врата или кръста. Като по чудо това разсейване ми даваше криле, носеше ми нова сила и глътка въздух. Най-после настана време да спрем за през нощта.