Емил Коралов
Заслужена награда
В село Слънчеви ливади, село малко, но красиво, двама земеделци млади си живееха щастливо. Първият бе пъргав, жив, много як и работлив. Уж си пее и свирука, а все нещо прави, чука. И защото с труд и ред той прослави се навред, кръстиха го Работливко. Другият пък — Приказливко. Той пък се прочу с това, че бе учена глава. Знаеше и да говори, биваше го и да спори. И речта му бе гореща, сладкодумна, умна, веща и обичаше за слава всички вред да поучава.
Работливко не спореше, но със новото вървеше. Пръв от цялото село̀ той си купи колело. С него като със крила по градища и села хвъркаше нашир и длъж. Па приготви го веднъж да отиде във града на лозарския конгрес.
— Ех, и аз ще ходя днес! Ала как ще прелетя! — с жален глас на Работливко дума хитро Приказливко. — Много ме боли кракът, та не съм за дълъг път. Ето на̀, боли, боли, сякаш стъпям на игли! Ех, ако на мен речеш колелото да дадеш, туй ще е добра услуга. Аз пък ще ти сторя друга. Ти и пеши ще дотичаш, да пътуваш ти обичаш, че си, брате, здрав и як, а пък аз съм с болен крак. То за теб не е далеч. А пък има умна реч: „Който днеска братски дава, двойно утре получава!“
Думите му, толкоз силни, толкоз сладки и умилни, победиха Работливко. Той си даде колелото и със него Приказливко в миг изхвръкна от селото.
А подире му съседа позачуден го загледа:
— Бре, уж крак го зле боли, уж бил стъпял на игли, а пък виж го как лети и педалите върти!
Мина се какво се мина, тръгнаха веднъж двамина за лозята. Както става, развъртяха се момците и подкастриха лозите. Ето обед наближава. Работливко огън стъкна, сухи съчки си домъкна и гърненцето завря, сладка па̀ра заигра. И от радост сам капака заподскача и затрака. Ето иде Приказливко:
— Ти си умен, Работливко! Как се сети и храна тука да си донесеш? Днеска ти ще си ядеш сладко, сладко, ето на̀, а пък аз сам забраван, нямам нищичко да ям.
Па от парата той вдъхна и дълбоко си въздъхна:
— Ала който братски дава, двойно после получава.
Съжали се Работливко и покани Приказливко:
— Щом е тъй, седни при мен, та двамина да ядем. Ей чорбицата увря!
— Я, увря ли, хайде дай! Много ти благодаря!
Гърло лакомо не трай. И тъй бързо се налапа с пита, със чорба и ряпа, та дори да се опари от горещата чорбица, Работливко наш не свари. Не опита и лъжица.
Мина пролет, ето лято: слънце, топли ветрове. Свесиха се дървесата от най-сладки плодове. Тръгнаха тогаз двамина, всеки в своята градина, както си му е реда, да си съберат плода. Работиха като хали, сбраха си по два чували. Ала ето мръкна вече, а до къщи е далече. Сладко, сладко Приказливко рече пак на Работливко:
— Умен бил си ти, съседе, та магарето доведе. Ех, чувалите тежат, аз ще падна с тях сред път. А с магарето е лесно, ще ги носи то чудесно. Но нали сме ний другари, дай ми твоето магаре, сливите да ми поноси. Толкоз силен ти защо си? Ти и сам ще отнесеш свойте, само да речеш. Както знаеш, който дава, двойно после получава!
Работливко се намръщи, ала нищо пак не рече. Вярно, пътят им до къщи бе наистина далече. Той самият е юнак. И затуй отстъпи пак. Тъй с магаре Приказливко се завръща, сладко пее, а след него Работливко пъшка и се цял люлее.
Тъй живееха двамина. Мина се, какво се мина. Работливко тоя ден бе от гости посетен. Цял един орляк пристигна: братовчеди, братовчедки, лели, вуйчовци и тетки. Глъчка весела се дигна. После, както е реда, трябваше да ги гощава. Ала ето ти беда! Нямаше той дойна крава, с мляко, сирене, сметана гостите да почете. От медеца не остана… Ех, ще се разсърдят те! Нямаше си и женица да изпържи тиганици. И отиде Работливко при съседа Приказливко.
— Моля ти се от сърце днес от твоето млекце, братко, ти да ми дадеш, мен от срам да отървеш. Че си имам гости, брате, все роднини и познати.
Приказливко се намръщи, поозърна се из къщи, па тогава жално рече:
— Мляко ли, та нямам вече! Ала в тенджерата там, още гозба имам, знам, не можах да я изям. Отнеси я цяла, брате, и гощавай ги богато!
Работливко с весел вик, грабна тенджерата в миг, в нея даже не надзърна и при гостите се върна:
— Заповядайте, хапнете, моля всички се гостете! Туй е гозбица чудесна, много вкусна, много пресна.
Вкусиха една чиния гостите от таз яхния… Почнаха да се споглеждат и сърдито свиха вежди:
— Той със нас се подиграва, гозба вкисната ни дава! Тъй ли се гощава, братко! Яж ти сам, да ти е сладко!
Па наскачаха сърдити и с обида във очите те напуснаха софрата — изфучаха като вятър. Работливко се учуди:
— Тези трябва да са луди!
Но кога я помириса, той ядосан се стъписа! Та нима е туй обед! Кисела като оцет!
При съседа се завтече Работливко и му рече: