— Приказливко, що сторѝ, що ме тъй опозори! С мене ти се подиграваш, гозба вкисната ми даваш! Тъй пред гостите си сам станах аз за смях и срам!
Приказливко се захили:
— А бре, Работливко мили, що напразно се гневиш, що се мръщиш и кипиш. Да е вкисната не знам, та нали от нея ям. Пък и, миличък съседе, щом е конят подарен, зъбите му се не гледат! Не сърди се ти на мен!
Работливко поглед сведе, рече с яд:
— Добре, съседе!
Бързи птици — хвъркат дните над селата, далнините… Случи се, че Приказливко пак дойде при Работливко.
— Брате, цял съм като в треска! Във съседното село сватба ще празнувам днеска. Дай ми твойто колело! Знаеш, драги, който дава, двойно после получава.
— Че защо да го не дам, таз пословица я знам. Ала блъснах го на друма, та му спуках, брате, гума.
— Но тогава дай ми коня, имам доста път да гоня!
— Коня ли, защо пък не? Бързо се лети с коне!
Скоро коня му изведе:
— На добър ти път, съседе!
Ала скришом под седлото свря той кичур от бодли остри, истински игли…
Приказливко коня яхна и се юрна през селото… Но веднага трепна, ахна. Конят като луд изцвили и заскача с всички сили ха надясно, ха наляво…
— Мирно стой, ей луда главо! — силно Приказливко ревна и юздата дръпна гневно.
Ала конят не мирува, повече се разлудува, че бодлите под седлото все по-страшно го бодат! И с ездача от сред път той политна към блато̀то. И тъй силно се разскача, та като перце ездача презглава се прекатурна и във локвата цамбурна! Мало и голямо там сбра се да се полюбува… Със сватбаря се шегува, стана тоз юнак за срам!
— Твоят кон е полудял! Виж какво ме той направи, цял ме овъргаля в кал, чисто място не остави! — викна гневно Приказливко.
— Е — засмя се Работливко, — що напразно се гневиш, що се мръщиш и кипиш! Знаеш, миличък съседе, щом е конят подарен, зъбите му се не гледат. Та не се сърди на мен! А и нещо друго ти днеска, братко, запомни: който винаги хитрува и на дружбата със зло се отплаща, тъй празнува! Всеки в нашето село̀ получава за награда туй, което му се пада!