Мартин Дамянов
Застигнати от викинги
Кога световните компютърни системи ще бъдат обект на тероризъм?
Никога: 8%
След повече от 10 години: 9%
До 10 години: 21%
До 3 години: 62%
Гъсти облаци бяха накацали върху стръмните върхове и отказваха да дадат път на делтапланера, който Ник Бей упорито отказваше да признае, че не може да управлява. Те сякаш го сочеха с дебелите си, пухкави пръсти и му се заканваха заплашително още повече, че тази сутрин, и мъглата беше гъста като прясно желе. Ник упражняваше този спорт от забележителните три седмици, макар в мрежата това да не е от особено значение — в мрежата всички спяха и бяха будни едновременно. Така се спестяваха поне осем часа, които биха били безвъзвратно изгубени навън, а Ник Бей имаше доста остро мнение по въпроса за загубите, особено срещу упоритите мусони над Нова Гвинея. Тъкмо беше прекарал известно време сред пампасите на Южна Америка, когато буйната му кръв се разпени отново и го тласна насам към иначе самоубийствените лупинги над река Флай. Въпреки ветровете Ник се чустваше прекрасно, точно беше заобиколил Маунт Вилхем от северозапад и се чудеше кога най-сетне ще зърне залеза… (Едва ли Икар се е чуствал по-възбуден в момет като онзи, когато Ник прелетя над един действащ вулкан с обгорели панталони).
Ник си тананикаше песничка от Земята, от последните й дни, а вятърът нежно му пригласяше, когато на хоризонта се появи ястребът. Ник го видя, когато беше придобил ясните очертания на нещо, което е твърдо решено да се разбие в крилото на самолета му. Мъжът се усмихна вяло и направи плавен вираж. Ястребът коригира курса.
— Същински камикадзе. — изблея Ник и наклони делтапланера до границата на възможното. Чуваше как вятърът му крещи нещо, а пред очите му пейзажът се стрелкаше и размазваше като в картина на Пикасо от най-силния му период, но на него не му пукаше особено. Можеше да излезе от системата когато си пожелаеше — едно натискане върху гривната и отново щеше да се озове в задушната камера. Напоследък това му се случваше доста често.
Код — разпознат. Човек! Контакт — осъществен. Обратно броене… Старт!
Делтапланерът бързо набра скорост и Ник разбра, че губи контрол върху него. В случаи като този излизането от системата беше наложително с оглед избягването на евентуални психосоматични отклонения. Ник затаи дъх и напипа гривната под ръкава си. Трябва да е някаква грешка. — помисли си той с явно огорчение от нищожните си познания по кибернетика. Може би генератора на събития? — направи отчаян опит да се добере до истината преди да натисне гривната за пореден път. Ник погледна птицата за последно и може би бе само плод на въображението му, но тя като че ли наистина му помаха. С крило…
Ник се върна обратно.
Човекът опипа стъклото с ръце и издиша. Зад запотената прозрачна повърхност, на фона на студено-сивите стени се различаваше мрежата от разпределителните тръби на Хранопровода. Те достигаха до дозатора на всяка камера и се впиваха в нея подобно на пипалата на изгладнял октопод. Храната представляваше смес от основните жизнени полимери и глюкоза плюс необходимите витамини в изотоничен разтвор, които успяваше да синтезира ядрения преобразувател, и бяха напълно достатъчни за поддържането на живота на човек за цяла вечност.
Макар да знаеше това, човекът далеч не се чустваше спокоен. Погледът му блуждаеше иззад запотеното стъкло, попивайки ужасът на предстоящата реалност. Събитията се бяха развили със светкавична бързина и в хаоса на мислите си той все още не беше способен да направи хладен анализ на случилото се. Достъпът до системата му беше отказан за пореден път. Защо? — не спираше да се пита той. След окончателният срив в опитите на човечеството за постигане на хибернация, изгледът да прекара остатъка от живота си затворен в стъклен ковчег не му допадаше кой знае колко. Не че страдаше от клаустрофобия… Дори ежедневният масаж не го облекчаваше особено.
Колко дни бяха изминали? Ден, два, седмица? Представата му за времето се беше свила под тежкия чук на сковаващия го страх. Дългият коридор между редиците от камери изглеждаше като недостежимо блаженство, но вън нямаше храна, нямаше въздух, нямаше живот. Животът беше ограничен тук — между четирите стени. Живот на затворник — помисли си огорчено човекът. Пътят към киберсвета беше отрязан, знаеше го, но не спираше да опитва да се върне там. Отново и отново, докато един ден с треперещи ръце и запотени пръсти той не изключи захранването. Рано или късно този ден щеше да дойде. Някой се беше погрижил това да се случи.