Питър се прокрадваше по дългите коридори с умение на пенсиониран мелничар, който освен всичко останало проявяваше всички признаци на една прогресираща бронхиална астма. Ако имаше всичкото богатство на света, той пак би го дал за галон чист планински въздух. И всичко това би било прекрасно ако странни черни фигури не се гавреха със замътненото му съзнание и не го караха да залита пиянски върху блестящия метален под.
Сипи още едно Байрон! — каза мъртвеца и потрака с веригата.
— Още малко. — каза Питър на полуексплоадиращото си съзнание. — Още пет крачки и съм там. Победителите са винаги там и чукат кралицата на випуска! — той понечи да избърше мокрото си чело с потни длани.
Краката му се подгънаха отново и пода се надигна към него с ужасяваща бързина. Ако не беше болката при удара, ужасяващо истинска болка, Питър би се заклел, че се намира в приказка — най-страшната, която е чел. Но той така или иначе нямаше летящо килимче, а трябваше по най-бързия начин да си замъкне прелестите до някой ковчег, защото проблемът с кръговрата на веществата беше на преден план, а мисълта да го наблъскат в месомелачката не го очароваше ни най-малко. Не и преди да е видял Мей. Не и преди да я е целунал. Този път истински.
Преди да успее отново да се надигне, той видя как роботите потънаха зад някаква двукрила врата и тя се затвори подире им като завесата в градския театър. Достигнал границата на възможностите си в незавидното полуизправено положение, Питър се хвана за първата изпречила се насреща му стълба и само невероятната му воля за живот го придвижи нагоре. Когато легна в ковчега той вече беше полумъртъв.
Този ден роботите направиха около петдесет курса. В един от тях отнесоха тялото на Михаил. Питър още не знаеше, но той беше извадил невероятен късмет — през цялото време те търсеха него, защото беше сторил нещо непростимо — оживя. Вирусите бяха установили контрол над бордовия компютър и следователно върху всички поддържащи системи на кораба. Нещо, което никой самоизключил се от системата не можеше да проумее. Ето защо всеки новодошъл първо търсеше помощ от „кухненските“ роботи, а те го отвеждаха право в … ами в кухнята.
Алармената инсталация започна да пищи и фаровете замигаха истерично подплътявайки усещането, че се намират в центъра на торнадо. Дийн извади играта от джоба си и се взря в мътния екран. Някой изпревари мислите му.
— Бягайте всички! Вируси!
За броени секунди небето се изпълнни с тъмните силуети на хиляди прилепи, които направиха нощта по-черна от въглен. Луната беше избледняла като лицето на млада вдовица, а ужасните писъци, които се изстрелваха като куршуми отгоре можеха да вдигнат мъртвец. В настаналата паника хората започнаха да изчезват — един след друг, като снежинките, които са имали смелостта да паднат в някоя локва. Прилепите прелитаха над тях, обгръщаха ги в черната си мантия и ги изключваха. Просто и ефективно. Какво може да каже за драмата на един заек, изгладнелият вълк?
Всеки човек си имаше код, с който биваше разпознат от Мозъка — като билетчето, без което те изхвърлят от лунапарка. Вирусите се докопваха до него и арогантно го присвояваха, оставяйки човека напълно беззащитен на следващата проверка, която беше приблизително след… 0,003 секунди.
В системата имаше нарушител.
БУМ! Изчезваш!
В системата нямаше грешки.
— Бягай! — изкрещя Михаил. — Спасявай се както можеш! — един прилеп мина опасно близо до него и почти му отнесе скалпа. — Ти си последната ни надежда. Научи другите…
— Аз мога да помогна — изграчи Дийн и протегна ръце нагоре.
Една противна мишка припламна в зелено и напусна системата. Като страничен ефект, върху долината се спусна мъгла и я удави в призрачно — сивия си отблясък. За разлика от хората, вирусите умираха. Макар и смъртта да нямаше физически израз, Мозъкът я отчиташе в регистрите като човешка.
Пак бутнаха някой от шанцата. Ръждясвай в мир!
— Чу го Дийн! — каза Нелим. — Ти си прекалено ценен за да умреш. Можеш да използваш дарбата си за много по-важна кауза — иди при другите и ги научи да убиват. ДА УБИВАТ ГАДНИ, ШИБАНИ ВИРУСИ! — той се наведе за да избегне удара. — Сега разбирам, че това е единствения начин да спасим каквото е останало от нас.
— Аз не мога, Нелим. — по бузите на Дийн се стичаха два ручея и той припряно ги размазваше върху изпръхналата си кожа — Не мога да се справя сам.
— Тръгвай! Чу ме, хлапак…
— Нелим! — изкрещя Дийн и се хвърли напред. Прилепът тъкмо се готвеше да забие острите си нокти във врата на мъжа, когато срещна влажните пръсти на Дийн и избухна в зелени искри. Този път небето се раздра от мощна светкавица, която освети цялата долина и заслепи много от хората.