— Глупак! — Михаил се приближи до него, като влачеше огромното си тяло в прахта. — Ако още веднъж го направиш собственоръчно ще ти извия врата. — От разкривените му устни се стичаше слюнка примесена с кръв. Половината от ризата и дясната му ръка до предмишницата бяха обляни в кръв, а зад него се виеше дълга кървава диря. — Тръгвай! Трябва да откриеш Патрик О’Брайн. Върви!
Няколко прилепа вече разбраха откъде идваха основните им проблеми и насочиха усилията към премахването на Дийн. Те пикираха близо до него, не успяваха да го докопат и се извисяваха към звездите, отново, където се прегрупирваха за нов удар. Дийн протегна ръце и прати два от ТЯХ към неизследваните пситронни полета. Едри капки забараниха по сухата земя и постепенно преминаха в силен порой. В създалата се суматоха Дийн се затича към гората, като умело затъваше до глезените в кал. Ръцете му бяха зачервени и го боляха, но повече го болеше отвътре. Сълзите му напираха като непослушни кутрета, завтичаха се надолу и се сливаха с дъжда.
— Дийн! Пази се… — изрева Нелим, но не успя да довърши тъй като гласът му потъна внезапно в тъмнината.
Дийн не го чу. Беше прекалено далеч, а ревът на бурята превръщаше всеки говор в мравешки шепот. Михаил се обърна, видя тънкият дим, който струеше от мястото, където лежеше Нелим. Два прилепа бяха започнали да набират скорост и пикираха ниско под заслона на дърветата по посоката, в която изчезваше Дийн. Движеха се точно срещу него и щяха да минат на две крачки от мястото, където лежеше Михаил. Той дори не дочака мисълта да се зароди в главата му, скочи, направи крачките и ги посрещна с гърди. Две червени петна се появиха върху гърба му и разкъсаха ризата.
Мозъкът обикновено не преувеличаваше в генерирането на визуални модели, що се отнасяше до физически деформации и ги съгласуваше много точно с болката, която предизвикваше събитието. В този момент той обаче определено бе затруднен, тъй като ефектът, който породи сблъсъка, многократно превишаваше прагът на болка в човешкото тяло. Ако трябваше да отрази събитието по достоверен по разрушение начин, то Мозъкът трябваше да зарине цялата долина в отломки тъй като силата на експлозията, която породи унищожаването на вирусите бе достатъчна да помете всички хълмове и да изкопае кратер с десетки километри в диаметър. Ето защо, Мозъкът, се подчини на директивата за запазване целостта на Матрицата и пренасочи енергията към разместването на няколко тектонични пластове в тихия океан, въпреки че това промени силно спрединга на океанското дъно.
В гърдите на Михаил избухна пожар и трябваше да се разрази буря доста по-силна от тази за да го потуши. Буря, която да помете и измие всички вируси. Завинаги.
По устните на Михаил заигра тънка усмивка.
— Знам как да ги спрем. — изхълца той. — С гърди! Но… вече е късно. — Той залитна напред и се пльосна в калта. Устата му се изпълни с тиня. — Пази се… Дийн… и дано… откриеш… Пат…
Михаил беше първият човек след инвазията, който издъхна не поради изключване от системата, а в резултат от собствените си рани. Тялото му потръпна там горе в смъртна агония, изтърва една нечута от никого въздишка и се отпусна. Електронният детектор установи, че смъртта беше настъпила в резултат от силно претоварване на психичната мозъчна доминанта от действие, което можеше да се отчете като разкъсване на важни анатомични органи. Критично бе понижена мозъчната консумация на кислород, което всъщност доведе до настъпването на смъртта.
Индивид преживял подобен инцидент ставаше по-луд от луд в зала с криви огледала и следователно се превръщаше в опасност за цялата система. Ето защо Мозъкът го убиваше на момента.
Реалността беше по своемо опасна и смъртоносна. И Михаил прекрасно знаеше това…
Питър беше прекарал вече повече от пет минути в размисли по нелекия въпрос как да отвори проклетата врата, изпречила се на пътя му. И колкото повече се задълбочаваше в размишления, толкова повече му се натрапваше идеята, че мозък подложен на кислороден дефицит струваше колкото продупчена от куршум монета. И това се отнасяше не само за неговия собствен, а важеше в пълна сила и за централния биоелектронен Мозък, който отговаряше за системата.
Въпреки, че разполагаше с тази информация, Питър не можеше да я използва по причини, включващи една масивна и по своему дебилитетна врата, и куп неизречени проклятия, които биха пожънали страхотен успех сред не един строителен работник. Питър не беше от хората, които с лека ръка изпускаха нервите си и изобщо не се вълнуваше от онези малки неща в живота, които понякога правеха денят ни да изглежда като храната преминала веднъж през стомасите ни. Това, което се опитвам да кажа е, че когато осветлението угасна той беше съвсем малко ядосан. Кръвта му все още течеше в естественото си русло и движеше нощожните количества кислород към жадуващите му клетки, така както керванът прекосвяваше пустинята с едни мършави наглед, но съвсем годни за употреба камили. Но организмът на Питър вече беше реагирал срещу хипоксията с увеличена продукция на еритроцити и на едно вещество в тях наречено 2,3-ДФГ, което увеличава афинитета на хемоглобина към кислородните молекули.