Беше изминал не повече от двадесетина крачки, когато светлината се включи и прободе очите му. Той се олюля, скри погледа си от искрящия ад и се хвърли към противоположния ъгъл. Стоя свит на кълбо приблизително пет минути, докато пулсът му не се нормализира и очите му придобият малко по-читав вид. Тъкмо се чудеше дали си струва да се изправи, когато до ушите му достигна пронизителен женски вик:
— …проказа… Ще умрете… Кевин не се … давай…
И после замлъкна така внезапно както беше започнал. Питър се изправи с охкане и се дотътри до парапета. Когато най-сетне се улови за студената тръба и успя да фокусира погледа си, гледката долу го зашемети така, че краката му се подкосиха, и той едва не се изсипа в бездната. С мъка се задържа върху платформата, обърна се, удари главата си в стената, след което зарида в шепите си и се срути върху ожулените си колене. Сълзите му пареха и той ги усещаше как капеха от зачервените му очи, търкаляха се по бузите му, и мокреха дланите му. Тъгата се изливаше на пресекулки, той хълцаше, бършеше очите си, а раменете му се тресяха като листата на петуния под силен пролетен дъжд. Това, което видя го зашемети толкова силно, че замалко не отнесе разсъдъка му. Той не искаше да приеме видяното за вярно, но страхът вече беше свил своето трънливо гнездо в сърцето му и го възпираше да се обърне, така както се случва, когато нашите най-страшни кошмари се окажат наяве.
Накрая Питър набра смелост, но вече коленичил, той измина колебливо разстоянието до ръба, легна там и притаи дъха си. Рядък пушек се виеше нагоре между етажите и обвиваше стълбите в призрачна сивота. Пред очите му отново се разкриха картини, които не беше виждал в никой филм на ужасите. Виждаше ясно платформите, върху които бяха положени банки с формата на цилиндър, изпълнени с кехлибарено-прозрачен разтвор, банки в които плуваха човешки тела. Не толкова го плашеше детайлността на пейзажа — ужасът, който се четеше в очите на хората, техните мозъци, които бяха обелени като прясно сварени яйца, колкото необятността му.
Ето къде значи са носели телата. — помисли си Питър с поглед зареян сред плетениците от кабели и тръби, които се виеха между банките и се простираха много по-далеч, отколкото се простираше собственият му взор. Всички кабели излизаха от огромна полупрозрачна тръба, която преминаваше през центъра на всеки етаж и се простираше по цялата ос на помещението. Около някои банки се суетяха роботи — бъркаха с накрайниците си в течността и манипулираха с телата, които плуваха в нея. Правеха разрези, отнемаха части от органи, присаждаха други и там където работеха те, течността розовееше. Всички тела, бяха със свалени мозъкови части на черепа. От своето място Питър виждаше артериите, които покриваха мозъчните обвивки и оптичните кабели, промушващи се подобно на пиявици между отделните мозъчни дялове. Централната тръба от която излизаха всички останали, пулсираше в жълто и огряваше целия спектакъл на всеки три секунди. Питър не знаеше със сигурност, но и без да е участвал в конструирането на кораба можеше да се досети, че това бе главният Мозък, който синтезираше реалността. Всички човешки мозъци бяха включени към него.
Включително и този на Мей? — неизбежният въпрос припламна в главата му като бенгалски огън. Вирусите знаеха, къде се намира тялото, чийто приемник изключваха от системата — Мозъкът го регистрираше веднага след като получеше информация за невалидния код. Така че роботите просто отиваха там и го вземаха. Питър вече знаеше това, както също, че вирусите не знаеха къде се намира неговото собствено тяло поради това, че беше напуснал доброволно системата.
Вирусите манипулираха Мозъка.
Те бяха окупирали също и бордовия компютър, и целият поддържащ персонал. Това което Питър все още не проумяваше бе, защо включваха хората към Мозъка? Значи все пак те им бяха необходими.
Но за какво?
Тънки метални пътеки свързваха балкона на който се намираше Питър с платформата в средата на залата. От едната страна на всяка пътека се спускаха тръбопроводи, които роботите използваха за придвижване между етажите, а другата беше опасана с парапет. Питър пое внимателно по парапета, знаейки, че връщане назад няма. Той се подпираше боязливо с една ръка и внимаваше да не поглежда надолу, където го чакаше едно много дълго пътуване докато стигне дъното. Извървя десетте крачки, които го деляха от платформата и си отдъхна с облекчение.