Дийн беше събрал мъжете на хълма. Жените и децата стояха в гората и пазеха селището, макар че те се биеха не по-зле. Дийн започна да говори, отначало тихо и колебливо, но в последствие все по-уверено. Силата, която потече във вените му се смеси с натрупаната ярост и омраза, образува монолитна композиция, и се разля по цялото му тяло като от време на време го караше да потреперва и стиска юмруци.
Дийн говореше през зъби, гримасничеше и думите му изгаряха тъй както гореше сърцето му, но той разпалваше същите чуства и у тези, които го слушаха, караше ги да консумират яростта си, да я превръщат в сила. О, той беше развил силата си, беше се усъвършенствал — можеше да помести цели планини, ако поискаше. Волята му можеше да прекърши най-дебелия дъб, да стоши най-твърдия камък, да пресуши най-дълбокия вир. Да убие безброй вируси, когато дойдеше времето за това. Той беше обучил своя армия, беше калил стотици мъже в много битки. Беше повярвал в съдбата си и я беше споделил с много други. No more mr. Nice Guy!
Той хвърли последен поглед по насъбралото се множество.
— Надявам се сте запомнили всичко, което ви казах. В градски бой всичко е възможно, дори срутване на цели квартали от жилищни блокове. И дано в този случай сте с каска на главата.
Един мъж отиде до Дийн и го стисна за рамото. Като бивш военен той организираше тактическата страна на предстоящия набег. Изправи се до момчето и заговори с шлифования след дълги години по полигоните глас.
— Не се разделяйте. Ходете винаги по групи и действайте заедно. Ще накажа всеки, който пренебрегне заповед. Целият град е пълен с вируси и няма да позволя безразсъдство. Саморъчно ще изключа всеки, който причини смъртта на другар. Ясно ли е?
Редиците зашумяха.
— Ако обстоятелствата изискват де се разделим? — попита някакъв глас.
— Кой каза това? — попита полковникът и сивите му очи огледаха критично множеството. — Май съм ви надценил. — смъмра той — Дийн, ти уверен ли си, че всички тук преминаха теста?
— Да. — каза Дийн. — Без изключение.
— Явно е трябвало да проведем още един тест, където да отсеем кретените. Всеки… — извиси отново глас полковникът от което острите му скули изпъкнаха още повече — …екип представлява бойна единица. Липсата на комуникация по време на битката, лишава единиците от централно командване. Самото естество на радиото обезсмисля използването му. Вирусите ще са там и ще са изяли половината от главата ви докато още въртите копчето на честотата. Ето защо трябва да се действа светкавично и координирано, ако ви е мил животa. Разделянето на екипа означава смърт, защото вирусите ще атакуват първо вас. Ако екипът ви все пак се разформирова, присъединете се незабавно към друг екип. Други тъпи въпроси?
— Да! Каква е наградата за изкормен Вирус полковник?
Из тълпата се разнесе смях.
— Каква е наградата ли? — подсмихна се полковника. — Ами тя е да го очистиш и сервираш за обяд. — и после изрева: — ТРЪГВАЙТЕ!
Мъжете започнаха да се спускат по склона и мракът постепенно ги погълна — като самотна вълна малките раковини по плажа. Долу се простираха светлините на Денвър — градът, в който имаше най-много вируси. Израснали от нищото, еднакво силни в тяхната простота и мисловна енергия, те се бяха превърнали в разум, който беше обсебил цялата система. Те не биха се колебали да убиват за да я запазят. Много от мъжете, които нямаше да се върнат знаеха това, защото вирусите се бяха научили и да вземат живот, не само да изключват. И го правеха по най-жесток начин.
Енергията, необходима за формирането на вирус, колкото и много да беше тя, не можеше да се сравнява със сложността на процеса водещ до създаването на зрял човек. Да се обучи този човек да мисли и да убива трябваха не по малко енергия и време. А хората време нямаха. Тези от тях, които щяха да оцелеят и представа си нямаха какво им готвеше бъдещето. Ако знаеха, биха се изключили от системата. Още тогава.
Докато все още можеха да го сторят.
— Това няма да го ям! — извика Питър. — По бузите му беше набола рядка брада, а косата му — черна като абанос, беше дълга под раменете и пристегната в конска опашка под тила.
— Ще ядеш. — кротко каза Патрик, който беше полегнал на самоделния хамак и драскаше нещо върху една метална плоча. — За идните поколения.
— Имаш от онази гнусотия върху зъбите си. — каза отвратено Питър и блъсна паницата. — Писна ми! По-добре да престанем да разлагаме лайната си в химическата тоалетна — така поне със сигурност ще серем това, което сме яли. — каза нацупено. — И престани да скърцаш с този пергел. Лазиш ми по нервите!