— Ако веднага не спреш да се правиш на климактерична истеричка, ще те дам на роботите. — Патрик се ухили. — Така те ще направят суфле от теб, а аз най-сетне ще се почувствам самотен, което пък е като коктейл в Риц, пред твоето мрънкане.
Питър направи обидена гримаса и подуши храната в купата под портативния синтезатор.
— Ако някой ми каже, че ще живея още сто години, ще се самоубия на минутата. — каза той и изгълта съдържанието в купата с умението на фокусник, който държи изпит пред съюза на слепите. — Гадост! — жално изхълца Питър.
Докато преглъщаше и последната хапка из кораба се разнесе оглушителния вой на сирена. Приблизително по това време, Дийн и неговия отряд приключваха с остатъците от Вируси в седалището на НотДриймс. Но това далеч не бе всичко.
Ако хората в системата бяха развили и осъществили плана си последователно, започвайки с изселване на сили от граничните райони, то със сигурност нещата нямаше да се развият по този начин. Вместо това Дийн нахълта в тяхното свърталище размахвайки заплашително пръст, одра кожите на най-мощните от Тях и си ги закачи на пояса. Не е документирано еволюирал вирус да развива паралелни нервни механизми аналогични с човешките чуства, но по реакцията им можеше да се отсъди, че Те здравата се бяха изплашили.
Вирусите изиграха последния си коз.
— Какво става? — извика Питър.
— Знам, колкото и ти. — тросна се Патрик. — Някой от онези тенекиени кретени е задействал аварийния сигнал.
— Господи, ами ако се блъснем в астероид?
— Млъкни и се приготви за излизане. Отиваме да проверим.
— Дали е разумно, Пат?
— Ха! Кой ми говори за разум. — изкиска се Патрик. — Прияли му се на лъва скакалци. Ти си разумен, колкото пръднята ми е концерт за фагот и оркестър на Верди. Хайде!
Двамата излязоха през тесния люк и предпазливо се придвижиха до първата врата. Сирената виеше все така оглушително, но на повърхността шумът беше наистина непоносим — почти колкото в някои изправителни домове на Земята, където единственото занимание на пребиваващите бе да намажат паркета с мозъка на някой от персонала. Целия кораб беше огрян в червена светлина, която мигаше истерично и можеше да вдигне на крака инвалид. Изглеждаше така, все едно дяволът бе вдигнал техно-купон пред райските порти.
Стигнаха до коридор с две разклонения.
— Сега накъде? — попита Питър.
Патрик посочи с ръка левия коридор.
— От тук се стигаше до централния отсек, нали?
— Какво? — изкрещя Питър с ръка около ухото си.
Патрик му посочи със знаци ходене, сетне спря в центъра на дланта си, където със свити в окръжност пръсти описа във въздуха дълъг цилиндър явно обозначаващ Мозъка. Питър повдигна дясната си ръка и с разперени пръсти я развъртя встрани от дясното си ухо.
— Колкото и теб. — ухили се Патрик.
— Само че аз не съм кастриран Дебил с мозък на сварена кокошка! Ако ти се мре, моля. Аз имам намерение да поживея още малко.
Патрик продължи усмихнат напред. Ръката му леко потрепваше върху спусъка на лазомета, но въпреки това се чустваше превъзходно. Най-сетне се случи нещо интересно. — мислеше си той. — Хлапето умира да се заяжда.
Патрик провря електронният шперц през процепа и зачака докато броячът закова на нулата. Механизмът отвътре изщрака тихо, но тъй като алармата все още не беше изключена, никой не чу. Патрик изчака още десетина секунди преди да извади картата.
— Хайде! — кимна Питър. — Какво чакаш? Отваряй!
— Трябваше ми някой да ме окуражи! — ухили се Патрик и натисна дръжката. Много бавно. И предпазливо.
Вратата се отвори безшумно. Те влязоха в централният отсек и вдишаха свежият въздух, в който сега се носеше някакъв странен мирис. Доста по-късно тази вечер, когато Патрик с треперещи пръсти щеше да извърши анализ на вещестеото чрез портативният детектор на масови спектри, щяха да разберат на какво точно мириришеше. На смърт.
— Къде са се изпокрили всички?
Патрик повдигна озадачено рамене и донагласи ремъка на лазомета върху рамото си (понякога портативните инструменти тежаха цял тон). Питър вървеше на две крачки зад него и се озърташе като недохранено куче в колбасарски магазин. Светлината беше станала малко по-силна от обикновено и опитното око на Патрик установи, че тя продължаваше да се усилва.
— Сигурно са открили енергиен теч. — каза той.
— К’во? — опули се Питър.
Патрик махна отегчено с ръка и стъпи на пътеката, която свързваше балкона с платформата. Отдолу зееше ужаса и само господ знаеше колко време може да издържи човек, който прави необезопасен полет към майката Земя (в случая изкуствена гравитация) без да му се пръсне сърцето. Патрик не искаше да узнава. Той премина разстоянието като котарак върху хлъзгав покрив и помаха на Питър да го последва. Последния не изруга само защото беше затъкнал нож между зъбите си, но въпреки трудностите, успя да изостави предразсъдъците си — като обезчестен младеж, маструбационен комплекс и забалансира върху трудния терен. Сърцето на Питър биеше за три коня рекордьори на дълги разстояния и правеше лупинги в тясната му гръд сякаш всеки момент щеше да изхвърчи и да се пръсне във въздуха. Една вена беше изпъкнала нагло върху бялото му чело и припряно пулсираше.