— Погледни! — посочи Патрик пред себе си.
Питър се стараеше да не гледа в очите на плаващите трупове, които го следяха и регистрираха всяко негово движение.
— Ужас! — каза вдървено той. — Можем да избягаме през тайния тунел, нали?
— Хм! Първо трябва да се доберем до долното ниво. Променил е цвета си.
— Кой? — Питър се почеса с дръжката на ножа по темето.
— Мозъка, глупако.
— Аха. Какво ли му се е случило.
— Т’ва се опитвам да разбера. Следвай ме.
— Къде? — попита Питър с зеници които сега представляваха облизани котешки паници.
— В МакДоналдс естествено! — изхърка Патрик и с грациозното движение на умиращ паяк нахлузи ръкавиците си. Той хвана здраво тръбите вдясно от него и започна да се спуска надолу. Усети пареща болка малко преди да протегне крак и да балансира тежестта си по посока на платформата. Той забави скоростта, тялото му се наклони като прогнил корен в торна яма и със сетни сили се прехвърли отгоре й.
Давай! — той направи изразителен жест към киселата фисзиономия, която се взираше в него няколко нива по-нагоре. — Спускай се проклетнико!
Питър последва примера му.
— Мислех, че си си глътнал топките от страх! — промърмори той.
— За какво беше цялата дяволия? — пропусна забележката Питър.
— За това. — Патрик се приближи към една разпределителна кутия в основата на стълба и внимателно започна да я отваря. Отвътре имаше течнокристален дисплей. Патрик прокара ръка върху менюто на екрана и пред очите му заиграха дузина таблици.
— Откога искам да се докопам до тук.
— Какво е това?
— Връзка със системата. — каза Патрик. — Оттук мога да управлявам всички човешки ресурси. Мога да извиквам или да вкарвам хора в системата. Мога да комуникирам с тях.
— Чудесно! — възкликна Питър. — Направи го! Какво чакаш?
Патрик остана още около минута с поглед впит в светещия екран. Само минута. Защото след това мускулите просто не го слушаха повече. Брадичката му се разтрепери така силно, че му се наложи да я придържа с длан. Той направи някаква разкривена гримаса, протегна ръка да се подпре на стабилна основа, но достигна само земята — студен, излъчващ метално сияние под.
— Питър?… Знам… знам, защо са оставили кутията без охрана.
— Какво става, Пат? Говори! Езика ли си глътна?
— Питър… там вече няма никой. Убили са ги. До един.
— Да се махаме оттук! — изкрещя Питър и подхвана Патрик под раменете. — Бързо! Ставай човече.
— Там бе… ше цялото ми сем… ем… ей… ство. — промълви Патрик повече на себе си и уморено затътри крака, събрал огромна тежест в стомаха си. Два ручея моментално обляха бузите му, но от това мъката му не се стопи. Сякаш цялата вселена се беше срутила отведнъж върху него. „И нямаше да има покой душата му.“ Не и докато не умре…
Машината изпиука.
— Това е. — каза тихо Питър и гласът му премина в шепот. — Резултата.
Патрик се надигна от хамака и с празен поглед се дотътри до детектора на масови спектри. После дълго гледа в монитора, докосна няколко бутона и продължи да се взира. Измина поне минута, преди Питър да се реши да наруши тишината.
— Е?
Патрик не му обърна внимание. Вместо това рязко се извърна и Питър видя яростта в кървясалите му очи, както и мъката, която бе възкресила онези инстинкти, превръщащи човека в звяр.
— Убийци. — каза той тихо и изхлипа. — Убийциииии… — изкрещя и се втурна към изхода.
Питър моментално скочи и го хвана за краката миг преди да успее да отвори люка и да излезе навън.
— Луд ли си? Къде отиваш?
— За какво да живея повече? — разрида се Патрик. — Огледай се глупако! Ние сме двама. Идиоти, които няма да живеят повече от година и… — той истерично се изкиска. — Моля, имам излишна сперма, бихте ли ме снабдили с малко порно-списания?
— Млъкни! — кресна Питър. — Той го подхвана през кръста и го тръшна в хамака. — Да не си мръднал оттук!
Питър се приближи до монитора и видя диаграмите, които описваха масовите спектри на веществата. Отдолу със ситен шрифт беше изписано: