бензалдехид цианхидрин — ОТРОВА
— Хм. Много находчиво. — промълви той. — Накарали са ядрения пробразувател да синтезира отрова. Но, защо са чакали досега? Защо не са ни убили по-рано?
Питър се замисли за вероятните последствия от масовото убийство, както и за предпоставките, които доведоха до него. Пред очите му заплуваха труповете на хората, които имаха неблагоразумието да напуснат системата — банките, в които съхраняваха телата им. — Но защо? Защо? — не спираше да се пита той. — Онези, които бяха в системата и тези, които вече бяха хванати от вируси, и затворени като опитни мишки… Явно вирусите имат нужда от нас иначе не биха ни държали живи толкова време.
Иззад него Патрик изхълца. Едно шишенце се търкули от ръката му и се разби в пода. Беше празно.
Питър се изправи внезапно и се хвана за главата. Може ли да съм бил такъв глупак досега? — помисли си той, усещайки как истината се разля в мозъка му, едновременно с шума от разбиване на врата.
— ПИТЪР КРОУЛЪР И ПАТРИК О’БРАЙН, ИЗЛЕЗТЕ С ВИСОКО ВДИГНАТИ РЪЦЕ! — прозвуча силен глас. Питър хвърли един последен поглед към безжизненото тяло на Патрик и бутна капака. Отвън го заслепи силната светлина на халогенен прожектор.
— Ти беше прав приятелю. — промълви.
— Къде е другият? — каза гласът.
— Отрови се. — каза Питър и се разхили. — Да ви се намират порно-списания? — От ъгълът на устата му потече слюнка, но той не направи опит да я избърше.
Десет години по-късно
Бяха изпратили екип на повърхността на планетата — толкова живописна и усмихната, колкото някога беше Земята. Огромни дървета извисяваха туловищата си в необятната небесна шир и хвърляха сенките си върху близкия поток. Питър вдиша дълбоко въздух и не можа да сдържи усмивката си понесена от свежия аромат на борови иглички.
Той пристъпи напред и уми лицето си в потока. Обърна се.
— Здравейте! — каза той на чист английски. Бяха там — около десетина туземци и го наблюдаваха учудено. — Ние сме Земляни. Идваме с мир.
Туземците зашепнаха нещо.
— Ще ни се наложи да живеем заедно. — продължи той усмихнато.
Второто слънце също се усмихваше — от повърхността на металният му череп — лъскава матрица под която пулсираше невероятно буден ум.
Нееее! — крещеше собственикът на тялото. — Махни се от мен, дяволско изчадие! Махни се! — крещеше Питър заклещен между собствените си инстинкти и чуждият разум, който беше вплел корени в мозъка му.
— Чисто е. — каза той в гривната си — Спускай камерите.
Небето се изпълни с прашинки, които се понесоха към земята като малки чадърчета, подухвани от слабия вятър. Не мина много време и те се приземиха. Вратите се отвориха и от тях излязоха още хора. Още много хора. Една красива жена се приближи плавно до Питър и го хвана за рамото.
— Как е обстановката? — попита вирусът в Мей?
— Мисля, че по-добре не би могло да бъде. — отвърна вирусът в Питър. — Този път имахме истински късмет — не като онази загубена планета в покрайнините на Дирея II.
Мей? Това ти ли си. Господи Мей, колко те обичам. Мей…
26-Nov-2000