Не един път се питаше, защо оставиха нещата да стигнат дотам. Защо, дявол да го вземе? Защо?
Пукотът се усили. Нелим стреснато се надигна върху протритите си лакти, очаквайки да съзре най-лошото. В тъмнината се чуха първите стъпки, някъде там — сред влажните стени и миризмата на мухал.
Вирус! — изтръпна Нелим и почуства как мускулите му се напрегнаха до скъсване. Дийн все още играеше на своя Нинтендо без да даде признак, че е чул нещо. Няколко капки се изтъркулиха от сводестия таван и паднаха върху голото теме на Нелим. За един кратък миг той успя да се върне в ранното си детство, оценявайки некомфортността на ситуация, в която ти се налага да бягаш по стръмен терен с натежали панталони. За щастие това не се случи (макар максимално точен до пресъздаването на реалността Мозъкът спестяваше на създателите си известна част елементи от нея). В този момент дали провидението спаси Нелим, не можеше да се каже, макар че дори той самия съзнаваше ясно промяната, която настъпваше с него от Топика насам.
С посивяло от страх лице и препълнени с ужас очи Нелим видя силуета на Дийн да се плъзга под влажния сводест таван и да спира на няколко метра от него. Сърцето му продължаваше да бие като пневматичен чук забит в гранитна скала, но колкото и да съчустваше на момчето той не можеше да му подаде ръка. Тялото му беше натежало като да бе излято от магма и ако в този момент можеше да се слее с околния фон и завинаги да си остане такова, то Нелим със сигурност не би имал нищо против.
Спри! — помисли си той. — За бога, не се движи! Дийн!
— Какво ще правим утре, Нелим? — попита внезапно Дийн и се придвижи няколко метра напред, по посока на шума.
Луд ли си? Ще ни убиеш. Дийн! За бога… Дийн!!! — потеше се Нелим.
— Хей, момчета? — извика непознат глас.
Нелим въздъхна шумно. Човек! Слава богу. — помисли си облекчено той, чувайки стъпките все по-близо. Съпоставяйки информацията от специфичните мозъчни вълни и базовия код на всеки потребител, Мозъкът не толерираше никакви промени в числеността. Ето защо никой вирус не можеше да изглежда или говори като човек.
— Тук. — отвърна шепнешком Нелим.
Непознатият се приближи и се тръшна до него.
— Анди Бъндлър, приятно ми е! — каза и подаде една костелива ръка.
— Ааз съъм Неелим.
Зелена светлина пробяга по ръцете на Дийн и угасна също така внезапно както се беше, и зародила. Реалността се разклати и Нелим почуства промяната почти моментално — тялото му стана полупрозрачно, и в един кратък момент той можеше да се закълне, че под него нямаше нищо друго освен къс гола скала.
— За малко. — промърмори Дийн и смръщи вежди. — Беше те взел на мушка.
— Ти? — объркването, което настъпи в мозъка на Нелим се предаде и усили по веригата. Косата му беше настръхнала и той беше сигурен, че там „горе“, под стъкления похлупак с надпис NEL-3589А имаше няколко бели кичура. — Дийн, ти унищожи вирус! — от настъпилото объркване той съвсем забрави напевния си тон. — Господи, Дийн…
Анди Бъндлър беше загубил дар слово. Гледаше като иконата закачена в параклиса на някой девически пансион. Ако в този момент го простреляха в бедрото с пушка за мамути той едва ли би могъл да измучи и едно „Ауу“. Все пак се напрегна и даде най-доброто на което беше способен:
— Ъъ…
— Дийн, как го направи?
— Ти не можеш ли? — учуди се момчето.
— Ггосподи Дийн, ттова е фантастично. Защо не си ми казал досега?
Сред гъсти облаци от съмнение, Нелим видя малкото момче, свило се върху предната седалка на стария автомобил. Видя страхът в очите му, там под свъсеното небе в Топика. Нима онова безпомощно хлапе беше способно да деактивира мутирал и еволюирал вирус от стотен порядък?
— Дийн? — каза строго Нелим, усещайки, как няколко роти мравки изорават гърба му. — Как разбра, че има вирус наоколо?
— Много просто. — каза отвлечено Дийн и кимна към играта. — Когато се прилижи някой от Тях, тя побледнява.
— Господи! — Анди се намеси решително в разговора.
— Следил те е. — каза Нелим. — Бързо! Време е да се омитаме оттук. — той се изправи намръщен, но за щастие все още прекалено възбуден за да започне да се самосъжелява. — И само да съм чул някой да проговори! Дийн?
— Тъпак… — смъмри момчето и се изправи.